Търкот взе черно-бялата фотография. На нея се виждаше заснежен връх.
— Какво е това?
— Планината Арарат.
— Арарат. — Търкот бързо направи връзката. — Ноевият ковчег? — Той поклати глава. — Не е този, който ни интересува.
— Когато не знаеш какво точно търсиш — произнесе поучително Яков, — не пропускай нито една възможност. — Той разгледа внимателно снимката и чукна с пръст по единия й край. — Това пък какво е?
Беше издължен предмет, който се подаваше от леда. Търкот имаше известен опит с разузнавателните снимки, но качеството на тази бе твърде ниско.
— Вероятно скална издатина.
— Или Ноевият ковчег?
— Какво общо има той с всичко останало, дявол го взел? — възкликна Търкот, но все пак пусна папката в чантата, която бяха взели от Паша. — Хайде, да се хващаме на работа. Трябва да открием Копието.
23.
Авиобазата Нелис
3 часа до разрушението
Часът преди зазоряване бе любимият на фон Сеект. Лежеше в леглото и гледаше към пустинята и далечните тъмни планини, над които блещукаха звезди. Звездите кой знае защо му напомняха за детството му в Южна Германия. Понякога дори му се струваше, че вижда преминаващия отгоре кораб-майка — в новините бяха споменали, че преобръщащият се кораб може да бъде забелязан с невъоръжено око, когато отразява светлина.
Фон Сеект си припомни първия път, когато бе видял кораба — сгушен в подземната кухина, която сега бе известна като Първи хангар на Зона 51.
Не беше изненадан, когато вратата на неговата стая внезапно се отвори, пропускайки светлина от коридора.
Нечия тъмна фигура прекоси осветения правоъгълник и застана до леглото.
— Направи го бързо — произнесе с хриптящ глас фон Сеект.
Фигурата не помръдна.
— Какво им каза?
— Казах им каквото ми беше наредено. Все неща, които знаят, или скоро ще узнаят. Точно толкова, колкото да продължат в правилната посока. Пратили са хора в Москва и на платото. Търсят същите неща, които търсехме и ние. Може би ще имат късмет.
— Късметът няма нищо общо с това — възрази фигурата. — Тук става въпрос за познания и сила, а нашите непрестанно нарастват.
— Щом сме толкова умни, защо се стигна до това положение? — попита фон Сеект и премести очи към пустинята. — Спести ми лекцията.
— Откриха ли Копието на съдбата?
— Не зная.
— Ами ключа, който ние търсим?
— Нямам представа. — Устните на стареца се разтеглиха в измъчено подобие на усмивка. — Задаваш твърде много въпроси за някой, чиито познания и сила непрестанно растели.
— Нямам време да си играя на надприказване. Знаят ли за старозаветния кивот?
— Търсят го в Гиза, както са правили много други преди тях. Няма причини да вярваме, че ще се справят по-добре от останалите.
— Мисля, че тук грешиш. — Непознатият извади малък прибор, опря го в устните си, прошепна нещо в него и го прибра. — Какво друго са намерили?
Фон Сеект все още гледаше към пустинята, но махна с ръка, за да посочи стаята си.
— Да ти приличам на някой, който е в постоянна връзка с Куба?
— Значи вече не можеш да бъдеш полезен никому.
— Решил си го още преди да дойдеш тук.
— Така е… — Последната дума достигна ухото на фон Сеект в същия миг, когато черното острие, излято от извънземен метал, проникна в черепа му и го уби на място.
Москва
2 часа и 50 минути до разрушението
От известно време се спускаха по нещо като широка спирала. Толин нямаше представа на каква дълбочина се намират, но предполагаше, че ако някой пусне в този момент атомна бомба над Москва, той ще е от малцината оцелели. Изглежда заобикаляха някакъв грамаден подземен комплекс и Толин се надяваше скоро да стигнат до целта.
Войникът, когото бе изпратил напред, го очакваше до отворена метална врата. Беше свалил автомата си и го държеше така, че да е готов за стрелба. Когато приближиха, даде им знак да пазят тишина. Толин го заобиколи и надникна, за да види какво е причинило безпокойството му. Това беше първата врата, която срещаха от доста време насам. Той насочи прожектора към тъмния отвор. Просторно помещение с висок таван и множество стърчащи от пода предмети. Бяха му необходими няколко секунди, преди умът му да възприеме това, което виждаха очите — стотици мумифицирани тела, набити върху стърчащите от пода колове.
Подобно на привлечена от светлината пеперуда, Толин пристъпи бавно в помещението. Телата бяха като гора, не само отпред, но и двете му страни. Като млад офицер от ГРУ неведнъж го бяха командировали в Сибир, където бе посещавал множество лагери, но нищо от видяното там не можеше да се сравни с тази смразяваща картина.