— Изстрелвам първа — обяви той и натисна копчето. — Изстрелвам втора.
Докато двете ракети се носеха към обозначената цел, пилотът пусна още един дълъг откос от предната картечница по черния цилиндър.
Увиснал на отворената странична врата, между зяпащите в почуда войници, Балеле проследи с поглед ракетите, докато попаднаха в целта. Облак от пръст и останки закри за кратко картината.
— Приземи се до черния цилиндър — нареди Балеле. — Там ще… — Той млъкна, внезапно заслепен от нещо. Премигна болезнено и точно за толкова време скакалецът преполови разстоянието между двете летящи тела.
— Завивай! — бе всичко, което Балеле успя да извика, преди острият ръб на летящата чиния да се вреже в предното стъкло на вертолета. Въртящите се перки удариха сребристата повърхност на скакалеца и се натрошиха, без да оставят и следа по обшивката. За по-малко от секунда хеликоптерът бе разсечен през средата и двете му части полетяха безпомощно надолу.
Дънкан чу експлозиите, след няколко секунди и сблъсъка на нещо масивно със земята недалеч от саркофага, последвано от вторични избухвания. Под нея Муалама дишаше тежко, въздухът в тясното пространство бе съвсем ограничен.
— Има ли начин да отворим капака отвътре? — попита тя.
— За първи път съм от тази страна — отвърна сподавено Муалама, — и със съжаление трябва да призная, че не знам.
Дънкан опря крака в стените и напъна. Похлупакът не помръдваше.
— Няма да стане така.
Изведнъж отгоре засия ярка светлина и в саркофага нахлу свеж въздух. Дънкан вдигна глава и премигна слепешката.
— Госпожо, сигурно ще се съгласите с мен, че трябва час по-скоро да изчезваме от тук — произнесе майор Люис, докато придържаше отместения похлупак върху ръба.
Дънкан приклекна, изскочи отвън и помогна на професора да се измъкне. Наблизо горяха останките от разбития хеликоптер. Върху металната повърхност на скакалеца не се виждаше дори драскотина.
Зад нея Муалама изстена болезнено.
— Какво има? — обърна се Дънкан.
Муалама посочи с палец гърба си.
— О, Божичко — изстена Дънкан, когато забеляза, че отзад се подава парче кост.
— Не е мое — успокои я Муалама и кимна с брадичка към скелета. — Почувствах, че поддава, когато и двамата скочихме вътре.
— И мълчахте през цялото време? — Дънкан опипа неравните краища на подаващата се кост. Невъзможно бе да определи на каква дълбочина е проникнала.
— Извадете я.
— Можем да ви отведем…
— Госпожо — намеси се Люис, който оглеждаше с видимо безпокойство стените на кратера. — Тези типове от вертолета може да не са сами.
Дънкан стисна с пръсти края на костта и я дръпна рязко навън. Парчето излезе лесно. Муалама дори не изстена, само рязко си пое дъх. Дънкан захвърли счупената кост в саркофага и го затвори. Когато приключи, забеляза, че Муалама е коленичил до тялото на Лаго.
— Искам да закачите саркофага и плочата с товарните ремъци — нареди тя на Люис. — Използвайте неговите стоманени въжета.
Люис кимна и изтича при скакалеца. Дънкан доближи Муалама. От раната на гърба му все още течеше кръв. Тя коленичи до него. Беше се навел над трупа на своя племенник и му говореше с тих, монотонен глас, подреждайки ритмично думи на език, който наподобяваше арабския.
Накрая Муалама покри лицето на мъртвеца и се надигна.
— Защо винаги младите умират? — попита наскърбено той.
Дънкан пристъпваше нетърпеливо. Налагаше се колкото се може по-скоро да напуснат опасното място. После щяха да обсъждат случилото се.
— Готови сме за полет — докладва от скакалеца Люис.
— Да тръгваме — тя се пресегна и дръпна Муалама.
Професорът се освободи от пръстите й.
— Откъде са знаели, че сме тук? Никой освен мен и Лаго не беше в течение на тази експедиция.
— Навсякъде има шпиони — обясни спокойно Дънкан. — По-късно ще търсим причините.
— И защо трябва да ви вярвам?
Дънкан разтвори безпомощно ръце.
— Няма как да ви убедя. Колкото и банално да прозвучи, просто нямате друг избор. — Тя посочи горящия хеликоптер. — Скоро други ще последват тези. Съмнявам се, че ще успеете да им избягате с джипа. Освен това, ще ви покажем някои от записките на Нейбингър. — Тя тръгна решително към скакалеца. — Вие решавайте.
Муалама я последва неохотно.
13.
Великденският остров
32 часа до разрушението
— Адмирале! — Гласът на наблюдаващия офицер отекна развълнувано в стените на комуникационната зала на борда на „Джордж Вашингтон“.
Адмирал Полдън се надвеси над пулта.
— Какво има?