— Знаем защо — подчерта Яков, — но още не знаем със сигурност кой го е направил.
— Едва ли е трудно да се досетим.
— Онези, които чакат?
— Или „Мисията“ — кимна Търкот, докато скакалецът се приземяваше на останките от летището. — Не бива да ги забравяме.
— Не, не бива — съгласи се Яков. — Ако е „Мисията“, може да са го направили, за да ни отмъстят за спътника с товара от Черна смърт, който свалихме. Или е дело на Онези, които чакат, за да ни попречат да се сдобием със сферата, чрез която се управлява „хищния нокът“. — Яков кимна към останките. — За щастие, по-голямата част от базата беше разположена под земята, също като вашия Куб. Дай Боже да е избегнала гнева на онзи, който е предизвикал разрушението. Съществуваха няколко резервни системи в случай на подобна атака. Единственият тунел, водещ към базата, трябваше да бъде взривен.
— Но това означава да бъдат погребани живи хората вътре!
— Вероятно.
Търкот си спомни мъртвите учени в подземната база на Тера-Лел в Африка — избити малко преди силите на КИСПП да проникнат в подземието. Всичко, свързано с аирлианците, вещаеше неизбежна гибел.
— Значи няма как да влезем?
— Не и без землекопни машини — отвърна Яков.
— Нима идването ни тук е напразно?
— Не брой пилетата, преди да си счупил всички яйца — отвърна поучително Яков. — Знам един запасен вход към подземното ниво, който е известен на съвсем ограничен кръг хора. Всъщност, проектиран е като евакуационен изход в случай че главният асансьор се развали или се подпали.
Търкот кимна.
— Идвал ли си тук и преди?
— Веднъж, но беше съвсем за кратко. Моят началник смяташе, че не бива да се навъртам из станцията, защото това можело да компрометира работата ми. И той като мен виждаше навсякъде очи и уши.
Търкот отвори един метален контейнер и извади отвътре два автомата МП-5. Подхвърли единия на Яков заедно с няколко резервни пълнителя.
— Нима забравихте дамата, майоре? — Катенка показа празните си ръце.
— О, простете. — Той извади още един автомат и й го подаде. След това се покатери по стълбичката и отвори горния люк. Когато и тримата слязоха от скакалеца, Яков поведе групата. Търкот забеляза между заледените отломки да стърчат замръзнали човешки ръце.
— Насам — Яков им показа един нисък бетонен бункер. Стоманените му врати бяха изтръгнати при взрива и сега се полюшваха на пантите. Вратата зееше като разтворена паст на чудовище, очакващо следващата си жертва.
Яков извади мощен прожектор от раницата и го запали.
— Следвайте ме.
Търкот тръгна след него, а Катенка остана отзад. Спуснаха се по наклонения коридор, докато стигнаха още една метална врата. Яков отвори кутията на стената, натисна едно от копчетата и вратата се отмести. Стояха на прага на голям товарен асансьор.
— Аварийното захранване работи — обяви доволно Яков.
— Откъде черпи енергия?
— От малка атомна електростанция, разбира се. Намираме се на полигон за изпитване на атомни бомби. Малко радиация в повече едва ли ще навреди на острова.
— Но кой контролира реактора, след като всички са измрели?
Яков се оглеждаше в кабината.
— Как кой? Работи на автоматичен режим. Може да изкара и месеци, преди да потрябва пренастройка.
— Аха. — Тонът на Търкот сочеше недвусмислено какво е мнението му по въпроса.
Яков вдигна една плоча на пода и освети с прожектора мрака под нея.
— Шахтата изглежда здрава — промърмори той.
— Е, поне в едно нещо да ни провърви — подметна Търкот.
— Няма да се наложи да използваме резервния вход. Слизането до него е ужасно досадно… — Той им даде знак да влязат в асансьора. Вратите се затвориха и Яков натисна бутона за спускане.
— На каква дълбочина? — попита Търкот след около минута.
— Осемстотин метра.
Изминаха пет минути, преди асансьорът да спре с осезаемо разтърсване. Яков внимателно избута Катенка отзад и приготви оръжието за стрелба.
— Не е сега моментът за мъжко самоизтъкване — озъби се Катенка.
— Не става дума за самоизтъкване — възмути се Яков. — Дори и да застанеш отпред, пак аз ще съм целта.
Катенка сви примирено рамене и намести ремъка на автомата на рамото си.
Яков натисна копчето.
Вратите се плъзнаха встрани.
Навсякъде лежаха трупове, останали там, където ги бе сварила смъртта.
— Няма ли опасност? — попита Търкот.
— И да има, вече е късно. — Яков прекрачи в просторната централна зала. Той коленичи до най-близкия труп и го обърна по гръб. — Според мен са използвали нервно-паралитичен газ. Бързодействащ, но отдавна се е разсеял. Инак и ние да сме сега като тях.