Кинсейд все още се надяваше да получи смислен отговор на въпросите си. Често се беше питал защо тези хора се величаят като учени — според него те бяха по-скоро техници, експерти в тяхната област, но с нищожен интерес извън нея и което бе по-лошо — с бедно въображение.
Изображението на Лицето от Марс бе забелязано за първи път някъде през седемдесетте, когато първата орбитална станция „Викинг“ бе изпратила направените от нея снимки. Кинсейд се досещаше, че тайнствената организация СТААР стои зад причината никой в НАСА досега да не се заинтересува от странния феномен.
— Е, и какво получихте?
— Вижте — Форестър завъртя лаптопа и посочи на Кинсейд екрана.
— Прилича на купчина отломки.
— Точно това е.
— Отломки от какво?
— Нямаме представа.
— Можете ли да го разпечатате?
— Разбира се. — Форестър чукна един от клавишите, принтерът избръмча и през процепа се показа разпечатаният лист. Кинсейд го разгледа. Нещо не беше в ред. Вдигна лупата и проучи внимателно изображението. След това разтвори една папка и извади отвътре снимка на същия район, направена от „Наблюдател“ преди да бъде унищожен. Постави двете една до друга и ги сравни.
— Какво, по дяволите, е това?
Сочеше един предмет на новата снимка, в непосредствена близост до слънчевите колектори и Крепостта, обърнат към Лицето. Нямаше го на снимката от „Наблюдател“.
— Можете ли да ми осигурите по-детайлна картина на това място? — попита Кинсейд и посочи малкото, тъмно петно, което бе пробудило безпокойството му.
— Бих могъл да опитам с различни спектри — отвърна Форестър. — Освен това, ще получим малко по-изменени ъгли на изображението тъй като положението между Марс и Хабъл се променя постоянно. — Той изписа няколко команди. — Между другото, вие бяхте прав за Лицето.
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че то не е издълбано върху повърхността, както смятат повечето уфолози. Но произходът му също така не е естествен. Доколкото можахме да определим, то е къс от по-голяма структура с размери на планина, която някога е била разрушена.
— От какво?
— О, това не ни е известно. В района няма следи от вулканична активност, така че може би земетресение?
— Или са го направили самите аирлианци? Някаква идея какво може да е било първоначално?
— Не.
От принтера се показа нова разпечатка. Черното петно не беше изчезнало.
— Какъв е размерът на това нещо? — посочи го Кинсейд.
Ученият го погледна, после извади малка линийка с множество скали. Постави я отгоре и въведе данните в джобния си калкулатор.
— Дължина около петстотин метра, ширина — шестдесет.
— На какво ви прилича?
— На нищо, но изглежда се движи. — Форестър извади една снимка от куфарчето си. — Това е фотография от миналата седмица. Обърнете внимание върху промяната на местоположението. Изглежда се мести от Крепостта в посока към Лицето.
Кинсейд чукна по снимката.
— Нека Хабъл го следи.
Форестър го погледна така, сякаш току-що му бе наредил да ограби банка.
— Графикът на Хабъл е запълнен за две години напред. Ако го отклоним за изпълнение на подобна задача, ще настъпи бъркотия… — Форестър млъкна, забелязал израза на лицето на събеседника си.
Известно време Кинсейд разглеждаше замислено петното на снимката. Какво ли правеха сега аирлианците? От какво е било част Лицето и какво е разрушило по-голямата структура? И защо аирлианците пращат нещо по повърхността към него? Какво, в края на краищата е това, което се движи?
Той вдигна глава, когато в Куба влезе друг специалист. Видът на новодошлия не отговаряше на общоприетите представи. Имаше тънки мустачки, дълга, сплетена на плитка коса и носеше износени джинси и памучна фланела.
— Гордън, дано ми носиш добри новини — произнесе Кинсейд.
Влезлият беше компютърен специалист и се занимаваше е твърдите дискове, доставени от базата „Скорпион“. Съдържанието на дисковете беше изтрито по времето, когато агентите от СТААР бяха напуснали базата, но Гордън се опитваше да възстанови „сянката“ на информацията, която е била съхранявана върху тях. Главният проблем, с който се сблъска, бе, че по всяка вероятност, агентите от СТААР се бяха опитвали да направят същото, тъй че от крайната цел го деляха два етапа.