— Която завършва в днешна Русия?
— Не. Сега отново е в онази библиотека. Истинското Копие на съдбата не е нито едно от изброените и в действителност е аирлиански артефакт. Вярно, че прилича малко на копие и затова са го объркали с легендарното оръжие на Лонгинус. Кой знае как е станало?
— Виждал ли си го? — попита развълнувано Дънкан.
Фон Сеект кимна.
— Носехме го с нас през 42-ра, когато влязохме в Голямата пирамида.
Дънкан чакаше продължението.
— Не зная откъде се е сдобил с него Хитлер. Виждал съм го само веднъж. Носеше го водачът на нашия патрул, един майор от СС. Никога не го изпускаше от ръце. Знаели са, че е ключ, но от какво — това не им е било известно. Може би са смятали, че е от вратата на Голямата пирамида. Затова ни го бяха предоставили. Но не беше това. Наложи се да пробием отвор във вратата, за да стигнем до бомбата.
— И как изглеждаше?
— В черен калъф. Метален — от гладък, аирлиански метал, същия като обшивката на кораба-майка. Самото копие е сребристо. Много остро, дълго шестдесет-седемдесет сантиметра и десетина сантиметра широко. Всъщност, по-скоро прилича на острие на копие — с връх в единия край и отвор за дръжка в другия.
— И какво стана с него?
— Когато попаднахме в засадата, майорът се измъкна в тъмнината. Повече не чух нищо за него. Или се е добрал до немските линии, или е попаднал в ръцете на арабите. Първото е по-вероятно.
Дънкан стисна перилата на леглото.
— Ако Копието е било в Германия, къде може да е сега?
— При руснаците. Те взеха всичко, което намериха в Берлин. Всичко…
Майк, помисли си Дънкан. Бил е на вярното място, но е вървял по погрешна следа.
— А ако е у арабите?
— Каджи. Наблюдателят от Гиза. Най-вероятно е попаднало в неговите ръце. — Фон Сеект затвори очи. — Сега трябва да поспя.
Дънкан се изправи и напусна стаята. Веднага щом се озова в коридора, тя извади сателитния телефон и набра номера на Търкот.
17.
Площад „Лубянка“, Москва
18 часа до разрушението
— Да знаеш само колко мои сънародници са влизали в тази сграда, без да излязат никога след това — промърмори Яков. — Небето над главите им е било последното късче свобода, което са виждали.
Търкот беше впечатлен от „Лубянка“. Разположена почти в центъра на Москва, сградата доминираше над площад със същото име. Четири или пет етажа, облицовани с жълти плочки, които й придаваха мрачен изглед. Яков бе изгубил няколко безценни часа, докато разбере къде точно е кабинетът на Льончика и да уговори среща. Търкот бе отброявал всяка минута от тези часове като тътен на неумолимо приближаващата се гибел.
— А това е „Детский мир“ — Катенка кимна към една квадратна постройка от другата страна на площад „Лубянка“. — Детски свят — преведе тя. — Най-големият магазин за играчки в света. Винаги съм се чудила как може да построят подобни сгради една срещу друга. Каква ирония на съдбата, нали?
Тримата седяха в малко бистро в южния край на площада. Заведението беше жалко подобие на локалите от модерните европейски градове. Търкот искрено се съмняваше, че течността, която се клатушкаше в чашата му, имаше каквото и да било родство с кафените зърна.
— Сега там има музей на КГБ — продължаваше да обяснява Катенка. — Водят туристи, показват им. Има и дискотека, на първия етаж, денем е клуб на ветераните от КГБ. В центъра на площада преди имаше статуя на Феликс Дзержински — основателят на ЧК. Първата тайна полиция на комунистите. Статуята я махнаха през август 1991, когато и на нас ни светна пред очите.
— „Светнало ни пред очите“? — повтори Яков и се изсмя. Той се наведе към Търкот. — На няколко пъти се опитвах да ти обясня нещо, което едва ли може да бъде обяснено. — Той се чукна по слепоочието. — Руската душа. Много странно явление. Първо са ни управлявали царе, после комунистите. И едните и другите са си цяло бедствие. Но ако добавим и заплахата от чужди страни. Всички тези нашествия през вековете. От Наполеон до Хитлер. Вие, американците, нямате ни най-малка представа колко много сме страдали. Дори загубите ви през Втората световна война са нищо в сравнение с нашите жертви. Двадесет и седем милиона души! Един от всеки четирима, мъж, жена, или дете. С подобни заплахи стремежът към властта тук е различен от този във вашата страна. Вие създадохте Доналд Тръмп, ние — Сталин. Парите тук не значат нищо. Властта — всичко.