Яков посочи с пръст сградата на „Лубянка“.
— Спомни си какво ти казах, когато вляза там. — Наблизо мина келнер и Яков му викна нещо на руски. След минутка на масата имаше три водки. — Пий — нареди Яков, вдигна чашата си и я опустоши. След това кимна на Катенка. — До скоро виждане.
— До скоро — отвърна Катенка. Тя се надигна и изчезна сред тълпата на площада.
Яков положи ръка на рамото на Търкот.
— Ако не изляза до час… съветвам те да се прибереш у дома.
— А Катенка какао ще прави?
— Трябва да се обади на началника си. Не забравяй, официално тя не работи за мен, а за ГРУ.
— Гледай да се върнеш до час — рече Търкот. — Не ми се ще да влизам вътре да те търся.
— Ако влезеш, значи ставаме двама изчезнали безследно.
— Няма да си тръгна оттук без теб.
— Лесно е да се каже, приятелю — въздъхна Яков. — Но след час ще си мислиш друго.
Търкот си свери часовника.
— Имаме осемнадесет часа. Точно. — Телефонът му иззвъня и той го разтвори.
— Ало?
— Майк, разбрахме какво е ключът. Нарича се Копието на Съдбата. Има две възможности — или руснаците са го взели от немците в края на войната, или е в Египет. Връщай се в Русия.
Търкот преглътна информацията, преди да отговори.
— Аз все още съм в Русия, Лиза. Точно в центъра на Москва. И ако копието е в руснаците, двамата с Яков сме на правилен път.
— Хубаво. Аз пък отивам в Египет да проверя на място втората възможност. — Тя му разказа накратко онова, което бе узнала от фон Сеект.
Яков очакваше края на разтвора с повдигнати в ням въпрос вежди.
— Пази се — предупреди я Търкот.
— И ти също.
Телефонът замлъкна. Търкот се обърна към Яков и му предаде накратко информацията за Копието.
— Значи е в КГБ — заяви руснакът и се надигна решително. — Отивам да го намеря.
— Не забравяй какво ти казах — припомни му Търкот.
— Няма — обеща Яков.
Търкот отвори телефона и набра друг номер.
— Билъм слуша.
— Тук Търкот. Намирам се на площад „Лубянка“. Яков влиза.
— Този Куин е невероятен. Намери ни планове на „Лубянка“. Можем да приземим скакалеца право на покрива и да действаме оттам. На кой етаж да ви търсим?
— Дано докато дойдете, узная.
— Ние сме въоръжени и готови за излитане — докладва Билъм. — При максимална скорост полетът до вас ще продължи тридесет и шест минути.
— Дано не се наложи — отвърна Търкот. — Искам да следите и доктор Дънкан. Край. — Той затвори телефона, прибра го в джоба и погледна часовника.
Зона 51
17 часа и 40 минути до разрушението
Майор Куин се надвеси над професор Муалама.
— Как върви преводът?
— О, много интересно — отвърна Муалама. Той се пресегна към раницата и извади скиптъра. — Знам закъде е предназначено това.
Куин се облещи при вида на жезъла.
— Ей, това е аирлианско!
— Да. Открих го в саркофага.
— Дявол го взел! — избухна Куин. — И защо чак сега ни казвате?
— Исках първо да разбера за какво служи.
— А ние търсим ключа за Циан Лин от…
— Това не е ключът за Циан Лин — прекъсна го Муалама. — Знаех го от самото начало. Това, което не знаех, бе какво е предназначението на скиптъра и дали мога да ви се доверя.
Куин си даваше сметка, че не може да му се сърди. При толкова много шпиони Муалама е бил прав да проявява подозрителност.
— И сега знаете закъде е предназначен скиптър? — попита той.
— Знам.
— Не мърдайте. — Куин извади сателитния телефон и набра номера на Дънкан.
„Лубянка“, Москва
17 часа и 30 минути до разрушението
— Оказваме пълно съдействие на КИСПП според разпоредбите на нашия президент и парламента — произнесе мъжът срещу Яков. Името му беше Льончика, беше облечен в скъп костюм, нещо необичайно за коридорите на ФСБ дори в тези дни. Яков знаеше, че причината Льончика да носи лъскави дрехи може да е във връзките му с московската мафия. Такива бяха законите на новото време.
— Всъщност, шпионите са проникнали във вашата организация — продължи Льончика. — И унищожиха вашата база. Защо идвате при мен?
— Защото имам основания да смятам, че в КГБ са задържали извънземни артефакти и информация, които по право са принадлежали на Четвърти отдел. Материали, открити в края на Великата Отечествена война.