Питър Стърлинг, председателят на КИСПП — Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци — тъкмо излизаше от главната сграда и се насочваше към паркираната до тротоара кола. Вървеше изправен, с енергична походка, макар лицето му да носеше следи от преживяното през последните две седмици върховно напрежение. Все пак настроението му бе поразведрено, след като при последното заседание на Съвета за сигурност бе успял да убеди членовете му за едно по-твърдо и безкомпромисно отношение към пришълците и техните марионетки на Земята. И докато изолационистите печелеха все повече привърженици в Генералната асамблея, Стърлинг се надяваше да наклони везните в Съвета за сигурност и да прокара резолюция, позволяваща на сили на ООН да се опитат да открият и обезвредят други центрове на „Мисията“. Освен това да бъде наложена пълна изолация на Великденския остров и да бъдат подновени възстановителните работи в разрушената база Дълси, Ню Мексико.
Спусъкът на М-39 бе нагласен за натиск от 1 килограм. Снайперистът си пое бавно дъх и задържа дишането. Кръстообразният мерник следеше целта, изпреварвайки я съвсем леко, за да отчете движението. Умът му следваше ритъма, подаван от сърцето, и в пролуката между следващите два удара снайперистът дръпна спусъка.
Стърлинг тъкмо обмисляше как да накара Борис Иванов, заместник-председател на Комитета и представител на руската страна, да го подкрепи открито при гласуване на резолюцията, когато 50-калибровият куршум превърна тази негова мисъл в последна.
Куршумът попадна точно в дясното слепоочие на Стърлинг, проби си път през мозъка, разкъсвайки тъканите, и излезе от другата страна, отнасяйки със себе си половината от главата, която остави кървава диря върху паважа с дължина над пет метра.
Снайперистът не се съмняваше, че жертвата е мъртва. Но сега той не следваше правилата, на които го бяха приучвали години наред, и това пораждаше конфликт в съзнанието му. Някакво неясно противоречие, като слаб полъх на вятъра.
Той изтегли ръчката назад, вкара нов куршум в цевта и се прицели. Долу цареше хаос, към трупа вече се приближаваха двама полицаи. Мерникът легна върху останките от главата на убития. Без да изчаква следващата пауза в дишането си — този път целта беше неподвижна и по-лесна — снайперистът натисна спусъка.
Куршумът попадна в окървавения череп и почти обезглави конвулсивно потръпващия труп. Двамата полицаи побързаха да залегнат, крещейки в радиопредавателите си за подкрепление.
Снайперистът свали пушката и я положи на бюрото. Стана и се приближи до прозореца. Някои от хората гледаха нагоре, дочули откъде идват изстрелите. Снайперистът се изкатери на перваза и застина за миг, загледан в дребните фигури под него.
Някакъв неясен спомен проби пелената на промития му от пришълците мозък. Припомни си, че бе идвал на посещение в сградата на ООН като дете, по време на една училищна екскурзия до Ню Йорк. Опита се да проследи източника на спомена, но непрогледна завеса отново забули тази част на ума му.
Той прекрачи в пустотата. Не изпитваше страх, докато летеше надолу от височина петнадесет етажа. Сблъсъкът с паважа му донесе краткотрайно освобождение от чуждия контрол и той почувства ужас от онова, което бе извършил… и което бяха направили с него.
След това издъхна.
18.
Край стените на Кремъл, Москва
14 часа до разрушението
Търкот бе преметнал на ремък своя МП-5, скрит под дългото палто, което Яков му бе дал. Беше се притаил под сенките на Москворецкия мост, съединяващ двата бряга на река Москва, съвсем близо до стените на Кремъл. Катенка бе скрита малко по-нататък, зад един храст по затревените склонове на „Набережная“, които се спускаха от Кремъл към реката. Само Яков бе на открито, на определеното от Льончика място за среща.
Търкот почти беше решил да повика групата на Билъм за подкрепление, но после сметна, че ще е по-добре, ако я остави на разположение на Дънкан. Току-що бе научил новината за убийството на Стърлинг и този факт засилваше безпокойството му.
В уговорения час по тротоара откъм църквата „Свети Василий“ на Червения площад се зададе едра фигура. Търкот спусна предпазителя на автомата. В този час движението по моста бе съвсем оскъдно и над града цареше глуха тишина.
Яков се обърна, за да посрещне новодошлия и леко разпери ръце.
— Добър вечер — поздрави той.
— Зная, че си разположил постове — бе хладният отговор на Льончика. — Нареди им да излязат. Веднага.