Жена на средна възраст, с прошарени коси и едро тяло, вдигна глава от пулта пред нея.
— Я виж, кого довял вятърът — произнесе тя в малкия микрофон. Ръцете й не се виждаха.
— Паша! — поздрави я засмяно Льончика.
Жената си придаде служебен израз.
— Пристъпете към металните детектори — нареди им тя. Зад гърба й се виждаха две стоманени врати. И двете бяха затворени.
Търкот забеляза детекторите от двете страни на вратата. Когато ги приближи, отекна звук на аларма и червената лампа отгоре замига. Резултатът бе същия и при останалите.
— Приятелите ти са въоръжени. Моля извадете оръжията и ги поставете в сандъка — нареди жената. — В противен случай ще бъдете унищожени.
Една от плочите на стената под пулта се плъзна встрани и отдолу се показа широкото дуло на гранатомет. Под него имаше голям метален сандък.
— Девет — произнесе Паша.
— Направете каквото ни казва — посъветва ги Льончика.
Търкот погледна въпросително Яков.
— Осем.
Едрият руснак измъкна автомата изпод палтото си и го положи в сандъка. Търкот и Катенка го последваха. Докато стигне до „четири“ всички оръжия бяха вътре.
— Обратно пред детектора — заповяда Паша.
Отново преминаха през вратата. Този път алармата мълчеше.
— И ти се доверяваш на тези хора? — обърна се Паша към Льончика.
— В противен случай нямаше да съм тук — той извади една вносна цигара от кутията и я постави в сандъка. Капакът хлопна. Паша се надигна и ръцете й се показаха за първи път. В едната държеше цигарата, в другата — малък десантен автомат. Тя преметна ремъка на автомата през рамо, извади от джоба запалка и си запали цигарата.
Търкот познаваше оръжието. ЛК-74 беше великолепна изработка, умален вариант на прочутия ЛК-47 и стреляше с по-малките 5,45-милиметрови куршуми, които заради по-високата си скорост и въртеливо движение нанасяха по-сериозни поражения от бавните 7,62-милиметрови.
— От месеци не си се вясвал насам — рече укорително Паша. Тя вдигна голям плетен шал и заметна раменете си. Льончика разпери ръце.
— Ах, Паша, нали знаеш какъв е животът на разузнавача. Непрестанно ни пращат насам-натам…
Търкот беше изненадан от внезапната промяна в поведението на Льончика. Държеше се мило, като към близък човек.
— А, не — размаха пръст Паша. — На няколко пъти те търсих. Казаха ми, че си в Москва.
Стъклената врата се отвори с металическо изщракване.
— Уф, най-сетне — простена Льончика, дръпна вратата, заобиколи зад стола на Паша и положи нежно ръце на раменете й. — Паша, миличка. Да знаеш колко често си спомнях за теб. А и тези студени нощи…
— О, я престани. — Тя кимна към Яков. — Този го познавам. Той е от Четвърти отдел. Носеше се слух, че нещо се е случило със станция „Чьорт“.
— Взривили са я — потвърди Льончика. — Всички са загинали.
Паша погледна уплашено към вратата за тунела.
— Те са все по-близо — произнесе уплашено тя.
— Кои те? — попита Яков.
Паша не му обърна внимание.
— Да знаеш, миличък, направо не издържам повече тук — обясняваше тя на приятеля си. — От тръбите често се чуват писъци. — Тя посочи вентилационната шахта в ъгъла.
— Задава се по-голяма опасност — възрази Льончика. — Трябва да влезем при архивите. — Той бръкна под ризата си и извади окачен на верижка ключ. Паша извади същия ключ от деколтето си. Двамата се отправиха към срещуположните ъгли на стаята, където на стената бяха монтирани еднакви контролни кутии. Всеки вкара ключа в процепа, Льончика преброи до три и ги завъртяха едновременно.
— Ако допуснем дори най-малката грешка — обясни Льончика на останалите, — архивите ще бъдат изгорени.
Стоманените врати се плъзнаха встрани и зад тях се показа голям асансьор. Влязоха и петимата и Паша натисна бутона за затваряне на вратите.
Търкот почувства лека безтегловност, когато се понесоха надолу.
— На каква дълбочина отиваме?
— Осемстотин метра — отвърна Паша.
— Кой отговаря за това място? — бе ред на Яков да пита.
— Аз — рече Льончика. — Службата по събиране на информация за пришълците е била създадена веднага след края на Втората световна война. Вие си имахте Четвърти отдел, но той е само прах в очите на ръководството. Тук, в КГБ, не вярваме никому. Както всъщност и в ГРУ — добави той и погледна Катенка. — Три организации и всяка се пази от останалите. Голяма конспирация. Постепенно обаче се уверихме, че пришълците продължават да действат сред хората и тогава ограничихме до минимум числото на посветените. — Той погледна усмихнато Паша. — След дълги години на подозрителност и чистки май посветените останахме само аз и Паша. Дори сегашният директор не знае нищо за архивите.