Няколко дни по-късно Джо изпита първия си пристъп на силна мигрена. Когато пристъпите зачестиха, той ги прие като цена, която трябваше да плати за това, че беше останал жив. С течение на времето обаче започна да гледа на тези пристъпи като на глашатаи, които известяваха някакъв драматичен съдбовен обрат в живота му, тъй като му даваха сила да забие юмрук в лицето на чудовището Франкенщайн.
По онова време Борис Ферел бе негов шеф. Насаме Джо го наричаше Борис Карлоф, който по някакъв странен начин му напомняше на актьора, заради високия ръст, охранената фигура и плиткоумието му. Още от самото начало мненията на двамата се разминаваха почти по всички въпроси. Един ден обаче се разбра, че Борис бе всичко друго, но не и глупак. Той просто се оказа един аморален задник.
Спорният въпрос касаеше предложеното поглъщане на конкурентна компания. По средата на заседанието, когато обсъждаха планирания паричен поток, Джо усети една от онези парещи болки над лявото си око. Болката можеше да бе провокирана от счетоводната бъркотия, но той подозираше съвсем друга причина.
Знаеше, че цифрите нямаха никакъв смисъл, а и по природа винаги говореше това, което мисли.
— Ако тези цифри отразяват нетния годишен паричен поток на компанията за следващите пет години — заяви категорично той на съвещаващите се около масата, — то ние предлагаме прекалено много пари за компанията. Може и да не разбирам представения тук оценъчен анализ и другите финансови глупости, с които ни засипват сега, но мога да видя със собствените си две очи, че сме на път да платим чудовищно по-голяма сума, отколкото всъщност струва компанията.
Карлоф направи презрителна гримаса, като че ли искаше да прогони досадна муха.
— Ти пък какво би могъл да знаеш за тези неща? — усмихна се подигравателно той, демонстрирайки пред останалите презрителното си отношение съм финансовите качества на Джо.
Това не смути Джо. Той разбра, че Карлоф има нещо наум. Джо не беше дипломиран счетоводител или пък финансов експерт, така че лесно би могло да се внуши на присъстващите, че той спори само заради самия спор.
Джо бе убеден, че му намирисва на гнило, както недоядена риба, оставена на слънцето. Имаше и още нещо, което знаеше.
Карлоф съвсем не беше такъв глупак, какъвто изглеждаше. Той умело криеше нещо и се опитваше да ги измами.
— Нашата оферта е абсолютно нереална — продължи упорито да настоява Джо, но все едно говореше на глухи — нито един от присъстващите на масата мениджъри не го подкрепи. Той беше сам.
Карлоф изпусна тежка въздишка, с което показа, че желае съвещанието да приключи. В момента, в който щеше да отправи поканата за оттегляне, главоболието на Джо в прекия и преносен смисъл на думата, го накара да отмести назад стола си и да тръгне право към централното място, където седеше Карлоф. Приближи се и го фрасна с юмрук в лицето.
Столът на Карлоф се прекатури и той се сгромоляса на пода. От носа и от горната му устна потекоха струйки кръв. Останалите бяха прекалено смаяни, за да отреагират. Те просто седяха със зяпнали уста.
— Майната му! — подвикна през рамо Джо, докато демонстративно напускаше стаята. После се прибра вкъщи в очакване на предизвестие за уволнение, което никога не пристигна.
След седмица един от мъжете, присъстващи на съвещанието, се появи на входната врата на дома му. Той му съобщи, че ценовата оферта на Карлоф е била преразгледана от Борда на директорите. В хода на разследването Бордът е установил, че Карлоф е сключил сделка под масата с ръководството на целевата компания. Ако предложената от него трансакция е била осъществена, значителен дял от приходите са щели да се окажат в банковата сметка на Карлоф. Джо бе спасил акционерите на компанията от парични загуби и от „черна овца“ се бе превърнал в герой. След този случай животът му се промени коренно към добро. Сега той ръководеше своя собствена бизнес империя с 238 служители. Можеше да си позволи да пие най-елитните вина и да поръчва най-качествената храна, така че автомобилната катастрофа му се отплащаше щедро. Бе построил тази своя империя и постигнал благополучие благодарение на това, че „виждаше“. Всеки път, когато се появяваше мигренната болка, както и сега, на този полет, тя го предупреждаваше, че нещо не е наред и че трябва да бъде нащрек. Както седеше в самолета, той изстена, защото изведнъж почувства пронизваща черепа му неописуема болка. Обзе го усещането, че се намира в камбанарията на островърха църква, заклещен между две огромни биещи камбани.