Превиващ се от болка, той забеляза, че и двете тоалетни бяха свободни. Едната от тях му предлагаше неописуемо облекчение. Тази мисъл му причини още по-голяма болка и още по-голяма нужда да се освободи. Той седна обратно и се помъчи да мисли за приятни неща, като например за хубавото си минало, когато ходеше за риба на брега на едно от бисерните планински езера на Юта. Често пътуваше до там с приятелите си, за да избяга от ежедневните грижи и робския си живот с Филис. Тези риболовни излети бяха единственото удоволствие, което тя му позволяваше. Затова и те се бяха превърнали в негово убежище, в спасителен остров от злощастния му живот.
Спомняйки си езерата на Юта, го връхлетя и мисълта за вода, а мисълта за вода провокира още по-силна болка в мехура му.
Той силно напрягаше ума си, за да открие някакъв друг път, по който да се добере до тоалетната, но напразно. Естеството на работата му не провокираше развитие на въображението. Той бе повишен и сега оглавяваше счетоводния отдел на „Дейвисън Електрикъл Системс“ — титла, която звучеше далеч по-помпозно, отколкото работата заслужаваше, имайки предвид, че целият счетоводен отдел се състоеше от негова милост и едно току-що излязло от гимназията хлапе, което беше некомпетентно, но излизаше евтино, а това беше всичко, което интересуваше шефа на Джеръд.
На всичкото отгоре Джеръд нямаше основание да се гордее с плодовете на своята потентност. Миналата пролет осемнайсетгодишният му син Закари бе казал на родителите си, че го привличат момчета — нещо, което Джеръд не можеше да асимилира. Той по никакъв начин не успяваше да проумее как един мъж може да предпочете сексуалните услуги на друг мъж. Фактът, че можеха да го сметнат за старомоден, изобщо не го вълнуваше.
Освен, може би, ако този мъж имаше само една друга алтернатива — брак с жена като Филис.
Не, това не му харесваше. Филис бе доста толерантна, когато синът им излезе от килера, но в това нямаше нищо странно. Закари винаги е бил за нея най-милото на света и бе живо доказателство за това, че Филис е способна да обича някой друг, но не и Джеръд.
Най-тежък беше денят, когато Закари им представи приятеля си Боби. Боби носеше сребърни обеци и Джеръд забеляза, че на лявата си ръка бе татуирал нещо, което приличаше на змия или на дракон. Джеръд не бе сигурен какво точно беше, но бе сигурен, че му се обърнаха червата.
„Какво съм направил, че да заслужа това?“ — мислеше си той през цялото време. Сега, на борда на този самолет, продължаваше да си задава същия въпрос. Това до такава степен го натъжаваше, че болката в мехура му го притискаше все повече и повече.
Размишленията му не довеждаха доникъде. Нима нямаше нищо, за което да си спомни с удоволствие?
И тогава изплува образът на Мирабел. Той никога не я бе забравял и никога не искаше да я забрави. През последните години все по-често и по-често се сблъскваше с нея в онзи душевен трезор, скрит някъде дълбоко в съзнанието, където човек грижливо пази най-скъпи образи и спомени.
Преди повече от две десетилетия, когато все още беше млад и сравнително привлекателен мъж, той имаше връзка с две жени. Мирабел бе красива, с топли замечтани очи и дълги стройни крака и той беше безумно влюбен в нея. Тя също го обичаше, но беше озадачена и наранена от липсата му на желание за обвързаност. Един ден му каза, че се мести във Финикс и му постави ултиматум: или да тръгне с нея, или да я забрави.
Джеръд току-що си бе намерил работа в „Дейвисън Електрикъл Системс“ и не бе склонен да послуша сърцето си. Нуждата му за сигурност надви любовния му копнеж, или поне така си мислеше тогава. Как е възможно да е бил толкова глупав? Той беше останал в Лос Анджелис и в крайна сметка се ожени за другата си приятелка. Нищо друго не се бе променило чак толкова, освен че Филис заприлича на надут балон и стана кисела като забравено дни наред на кухненската маса мляко.
Той все още работеше за „Дейвисън“ и все още живееше с Филис.
Ако в онзи ден, когато Мирабел го помоли да я последва, бе направил различен избор, животът му със сигурност щеше да протече различно и без съмнение по-добре.
Как ли живееше сега? — за пореден път се питаше той. На кого ли бе подарила сърцето си? Как ли вървяха работите при нея? Не би и могъл да знае, защото откакто тя напусна Лос Анджелис, не я бе потърсил нито веднъж.
За сметка на това мислеше за нея често, което винаги го натъжаваше.
Сега, обаче, той вече не можеше да издържа на болезнените спазмите в мехура си.