В главата на Сабрина се гонеха много въпроси, но тя реши да започне със следния:
— А защо е спряла да говори?
Евелин сви рамене.
— Какво значение има? Тя просто е дамгосано дете.
Сабрина се намръщи.
— Какво казахте?
— Дамгосано дете — натърти Евелин, като че говореше за нещо съвсем естествено. — Имам предвид, че Каси е станала свидетел как убиват родителите й. Биологичните й родители. Тя по чудо е жива. Ако не е имала късмет, нямаше да оцелее.
Сабрина остана с широко отворени очи.
— Несправедливо е, но такива неща се случват — продължи Евелин със спокоен глас. — Психиатрите са на мнение, че ужасната травма, която е преживяла, е причина да се затвори в себе си и да не може да общува.
— Аз… Мога да си представя — полушепнешком произнесе Сабрина.
За момент и двете млъкнаха.
— Аз самата съм една от тях — внезапно добави Сабрина.
— От кои? — смутена попита Евелин.
— Аз съм психолог — отвърна с нотка на професионализъм. — Дипломирах се не много отдавна и сега практикувам в Лос Анджелис.
Евелин повдигна вежди.
— Ще се съгласите ли да лекувате Каси?
Сабрина поклати глава.
— Не. Не и тук. Едва ли бих могла да постигна нещо за няколко часа в самолета. Но ако нямате нищо против да ми разкажете историята й, бих я изслушала с интерес и после ще решим как да постъпим занапред.
За миг Евелин се поколеба, после кимна.
— Добре. Ще ви я разкажа. Имам нужда от всякаква помощ.
Сабрина я изчака да подреди мислите си.
— Всичко се случва преди три години, когато Каси живее в Чикаго — започна да разказва Евелин видимо облекчена, като че ли разказът й беше огромен товар, който се старае да хвърли от плещите си. — След като се случва, имам предвид убийството на родителите й, Каси прекарва една година в клиника, където я лекуват лекари и психолози. Когато започват да й търсят нов дом, се спират на нас. Не знам защо. Може би защото са ни преценили като благонадеждни и грижовни, или защото сме финансово обезпечени, или може би защото никой друг не е проявил интерес към нея. Деца, преживели такива дълбоки травми като нейната, не са най-търсената стока на пазара за осиновяване, както може би сама се досещате — рече тя и с горчилка в гласа продължи: — С Джон решихме да осиновим дете и бяхме попълнили нужните документи. Беше ни останал само един вариант — да бъдем приемни родители. Самите ние не можехме да имаме собствени деца.
— А тя нямаше ли роднини, които да се погрижат за нея?
— Не, или поне не такива, които лекарите да сметнат за подходящи. Всъщност, не съм ровила за подробности и не намирам смисъл да се интересувам от семейството на Каси.
— Защо не? — попита Сабрина.
— Защото… Чичото на Каси, братът на нейния баща, беше основният заподозрян в убийствата — каза Евелин. — Явно двамата са се скарали тотално и нещата са излезли извън всякакъв контрол. Не искам да имам нищо общо с такива хора. Сега имам Каси, към която много се привързах и искам да направя всичко по силите си, за да я направя щастлива. Искам да расте с чувството, че е обичана и да знае, че с насилие не се постига нещо.
Сабрина се замисли.
— Значи Каси е видяла всичко…
— Да. Помислили са я за мъртва и са я оставили в стаята, в която са открили телата на майка й и на баща й. Тялото на чичо й също е било намерено там. Оказало се, че той се е самоубил, или поне така сочат доказателствата. Единствената оцеляла от това престъпление се оказва Каси, независимо че е била с куршум в корема. Ако полицията е закъсняла макар и с няколко минути, тя е щяла да умре от загуба на кръв.
Сабрина не чуваше бученето на самолетните двигатели. Бе втренчила безцелно поглед пред себе си, а в ума й изплува картина на три окървавени трупа и изкривеното тяло на младо момиче, сковано от панически ужас.
— Но какво точно се е случило? — попита най-после. — Защо чичо й е направил това?
Евелин сви рамене.
— Изглежда в семейството от дълго време е съществувал някакъв спор — отговори. — Според съучениците на Каси в старото й училище, тя е била много потисната заради това. Преди стрелбата си е говорила нормално, но след като са били излекувани раните на тялото й, е заболяла душата й. Никой не знае какво точно се е случило през онзи ден в онази къща. Когато я погледна в очите, виждам толкова много страх и болка, и ми става ясно, че ние не знаем и половината от това, което тя е видяла и през каквото е минала.