Филис задряма, опитвайки се да се върне в съня, който Джеръд така грубо бе прекъснал. Този сън, разбира се, нямаше нищо общо с него.
14
Памела
Арън Дрейк рядко помнеше подробности от сънищата си. Често, мигове преди да се събуди, във въображението му, като на филмова лента, изплуваха чисти и ясни картини. Както обаче обикновено се случваше, тази сутрин, в момента, в който отвори очите си и видя Шарлийн, застанала над него в сумрака на помещението за почивка на екипажа, картините изчезнаха.
— Какво става? — измънка той полусънен. — Да не търсиш горещо тяло? Аз съм готов, ако и ти си готова.
— Стига глупости, Арън! — каза рязко тя. — Би ли станал, ако обичаш?
Суровият й тон го разсъни напълно. Той се спусна от леглото и облече униформеното си сако.
Шарлийн го чакаше на стълбичките, които водеха надолу към кабината. Той я последва и те спряха зад последния ред пътнически седалки.
— Добре де, какво има?
— Току-що бях в пилотската кабина — започна тя. — Очевидно имат някакъв проблем с компютрите. Джим иска да се изключат всички електронни устройства. Пуснахме съобщение и сега Мишел, Глория и Рей проверяват дали всички спазват указанията. Освен това картата с маршрута на полета в MEG също не работи.
— Хм… Какво им е на компютрите?
— Нямам представа. Джим не уточни, а и не съм сигурна, че знае.
— Ясно — каза Арън. — Случват се тези неща. Това ли е всичко?
Шарлийн извърна поглед и прехапа устни.
— Наистина ли беше нужно да ме събудиш, за да ми съобщиш това?
— Просто си мислех, че трябва да те информирам — измърмори тя.
Такива дребни неща не бяха рядко явление, по-скоро беше рядкост да няма абсолютно никакви сривове. При положение че екипажът държеше положението под контрол, не се налагаше да се замесва и главният стюард. Трябваше да го остави да се събуди сам. Той допускаше, че има нещо друго. Шарлийн изглеждаше изтощена, все едно не беше спала от дни. Хвана ръцете й и ги обгърна със своите.
— Хайде, Шарлийн, изплюй камъчето. Какъв е проблемът?
Тя пое дълбоко въздух, забила поглед в краката си. Той усети, че има да му каже нещо важно.
Неочаквано тя разтърси глава.
— Защо аз трябва винаги да ти казвам всичко за себе си?
Упрекът в гласа й го остави безмълвен. Дойде му като гръм от ясно небе.
— Какво означава това? — попита я той.
Не бе нужно да му обяснява. Арън разбра, че има някаква причина. Той прекаляваше в старанието си да й бъде закрилник и допускаше, че на моменти тя се задушаваше от неспирния му контрол. Беше наясно, че причината за неговата загриженост и безпокойство се коренеше в обърканото минало на Шарлийн. Той се опасяваше, че то може да я преследва и тормози и занапред.
Неговото собствено минало също играеше роля. Той никога не успя да се откъсне от Памела завинаги. Тя бе оставила дълбока диря в душата му. Представяше си я и сега. Тя неведнъж му бе признавала, че той е типът мъж, в когото би се влюбила, ако не й беше брат. Повтаряше му, че на него може да се разчита, че е чаровен и привлекателен.
— На всичкото отгоре имаш и акъл в главата — допълваше тя със смях.
Арън настояваше да си потърси различен тип мъж, казваше й, че нейните превъзнасяния по него са преувеличени и че дори да намери негово копие, след време това би я отегчило до смърт. Той бе на мнение, че Памела има нужда от нещо вълнуващо, от тръпка, която предлага неочакваното и непознатото, докато неговият живот бе прекалено предвидим. Накрая тя трябваше да признае, че той има право.
Арън знаеше, че жените го намираха за привлекателен, но пък Памела беше истинско бижу на майката природа. Дългата й абаносовочерна коса, меките черти на лицето й и гладката й мека кожа можеха да приковат погледа на всеки нормален мъж. Дори само лъчезарната й усмивка можеше да покори всеки. Тя бе като магнит за мъжете и обект на завист за безчет женски легиони. Памела притежаваше всичко: красота, интелигентност и обаяние, но й липсваше нещо, невидимо за очите, което се проявяваше във всичко, което тя правеше, или по-точно — във всичко, което не правеше. След това, което й се случи, за жалост прекалено късно, у Арън се бе задействала някаква вътрешна радарна система, с която откриваше подобни черти в други хора, като например в Шарлийн.
По време на деветте седмици, откакто бяха двойка, тя имаше няколко интензивни пристъпа на тревожност. Нейният основен проблем беше тъмнината. От какво се страхуваше? Той смяташе, че това се дължи на посттравматичен стрес. Независимо че баща й бе починал и Тод Бауър лежеше в затвора, нейните душевни рани все още не бяха излекувани. Най-ужасното беше непрекъснато повтарящият се нощен кошмар, какъвто очевидно я бе нападнал и тази нощ. Той подозираше, че сънят й бе свързан с мъчителните преживявания, които бе принудена да понася. Той силно се молеше един ден Шарлийн да се примири с миналото си.