„Ами ако сме изчезнали от света? Ако вече не съществуваме?“
— Джим? — осмели се Бен.
Джим се обърна.
— Да?
— Попитах какво мислиш да правиш.
Джим не го бе чул.
— Не знам… — започна той.
Би продал дори душата си, за да получи потвърждение, че все още е в света на живите, в света, който познаваше. Взираше се в океана под него и търсеше да зърне светлинка на кораб или остров. Като не видя нищо, освен непрогледен мрак, предположи, че причината е голям плътен облак.
Разбира се, че светът си беше там, долу, но той не спираше да се моли за потвърждение.
Единствената опция беше да следва звездите, точно както някой древен моряк или пък Питър Пан, мислеше си с мъка.
„Втората звезда отдясно и право към нея до сутринта!“ Само че в момента бе далеч по-лесно да намериш игла в купа сено, отколкото международното летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни.
Той поклати глава.
— Не знам, Бен. Можем да останем тук горе още няколко часа. Просто трябва да изчакаме, докато установим радиовръзка с някого. Трябва да приемем, че наземният контрол се мъчи да ни открие, както и ние тях.
„Правилно си разбрал, особено след всичко, което направи вчера“ — прошепна Джоди в ухото му. Чуваше гласа й толкова ясно, че пропусна думите й като мимолетна мисъл. Имаше усещането, че тя стои там, до него. Дори долови аромата на парфюма й или просто така му се беше сторило.
Изведнъж Джим Никълс се почувства много по-зле.
Някой звънна на вратата на пилотската кабина. Погледна камерата и видя Арън Дрейк. Джим натисна бутона и вратата се отвори.
Арън пристъпи в кабината.
— Исках само да ви съобщя, че бяха изключени няколко лаптопа и мобилни телефони — каза той.
— Благодаря — отвърна Джим. — Нещо друго?
Арън се поколеба.
— Шарлийн ми каза, че имаме някакви проблеми. Има ли… — Той отново се поколеба. — Има ли нещо, което екипажът трябва да знае… Нещо, което да направим?
Джим реши да му каже направо. Не можеше да остави още дълго екипажът да се лута в тъмното. Трябваше да им сподели какво се случва, а последиците да вървят по дяволите.
— Добре, Арън — започна той. — Колкото и налудничаво да звучи това, което се случва или… не се случва.
— Добре, много добре — каза д-р Ричардсън.
Плешивата му глава лъщеше на слънцето, което се прокрадваше в кабинета му. Той седеше срещу нея в елегантен плюшен стол, а тя лежеше на кушетката. Беше декември — осемнайсет месеца преди да кандидатства за работата си в „Оушънс Еърлайнс“ — нещо, което в онзи критичен за нея момент бе немислимо.
— Много похвално решение — продължи той с успокояващ глас. — Малко хора в твоето положение се обръщат за помощ.
Стараеше се да покаже състрадание, да спечели доверието й, но тя не се нуждаеше от това. Ноел Ричардсън беше последната й надежда да вземе обратно в ръце живота си. Тя беше застанала на ръба на същата онази пропаст, в която веднъж вече беше полетяла.
По време на първия от многото им сеанси, Ричардсън я бе помолил да му разкаже историята си. Тя се бе съгласила и първото нещо, с което започна, бе случилото се в онзи незабравим летен ден след смъртта на майка й.
Беше ужасно горещ ден в средата на юли. Неотдавна Шарлийн бе навършила 16 години и преди година, в онзи съдбоносен мартенски ден, животът й се беше променил драстично. Тя току-що се бе прибрала вкъщи, загоряла от слънцето, потна и умираща от желание да вземе душ. Когато пристъпи прага и извика за поздрав, от хола не се обади никой. За момент си помисли, че баща й е излязъл. Един бърз поглед към кухненския плот обаче затвърди други нейни опасения.
Тя свали шапката си с надпис „Лос Анджелис Доджърс“ и влезе на пръсти в къщата. Не, баща й го нямаше в хола. Тя се качи по стълбите в хоби стаята, където го намери, както обикновено. Седеше отпуснат на един стол. С едната си, свита в юмрук ръка подпираше дясната си буза, а другата бе отпусната върху краката му под масата. До него имаше отворен кен бира. Беше видяла доста празни кенчета на кухненския плот.
Той вдигна поглед и я забеляза да стои там. Очите му бяха червени и подпухнали. Косата му беше доста по-прошарена, отколкото преди година и бе натрупал поне десетина килограма. Шарлийн забеляза, че е пиян, но не можеше да прецени колко пиян.