Седна на пода с кръстосани крака, прилепи ръце и наведе глава като за молитва. Не можеше повече да сдържа сълзите си. Златното кръстче на майка й се полюшваше на сребърната верижка под брадичката й. Тя хвана с ръка кръстчето и го поднесе към устните си.
— Майчице…
В този момент баща й започна да удря с ритници по вратата на Таперуер стаята.
— Шарлийн! — крещеше с пиянския си глас Дийн. — Шарлийн! Веднага излизай оттам!
Тя сви устни, когато той започна отново и отново да рита с всичка сила по вратата. Поредният противен звук. И отново. Ключалката се счупи.
Останалото не искаше да си спомня.
Шарлийн се върна в кабинета на Ноел Ричардсън.
Тя плахо погледна към вратата, притихнала в рамката си.
Никой не я риташе.
III
3:52 ч. — 5:08 ч.
16
Престъпникът Емилио
Тъй като Емилио Кабрера изпитваше ужас от летене, той почувства неописуемо облекчение, когато турбуленцията спря. Еуфорията му обаче продължи кратко. Когато турбуленцията отслабна, страховете му от процеса, който го очакваше в Сидни, се увеличиха. Помисли си, че някой филм може да отвлече вниманието му. Филм и нещо течно за успокоение на нервите. Когато любезната стюардеса му донесе малка бутилка „Джони Уокър“ — червен етикет, той сложи слушалките на ушите си и успя да намали напрежението, като започна да гледа „Раждането на лъжата“ — романтична комедия за един свят, в който невинните лъжи не само се толерираха, но дори се възнаграждаваха.
Когато филмът свърши, започна да търси друг и попадна на екшън с участието на Брус Уилис, но се отказа да го гледа, защото реши, че има прекалено много насилие, което би подействало зле на нервите му. Започна да превърта каналите и да търси нещо друго. Една актриса с голям бюст и кървавочервени устни се целуваше с партниращия й актьор. Реши, че си заслужава да погледа, но… мили боже, това не беше ли Никълъс Кейдж? Да, той беше, а Емилио го ненавиждаше. Не можеше да обясни защо. Просто го ненавиждаше.
По другия канал даваха уестърн — някакъв стар филм или, както сега казваха — класика. Джон Уейн, който носеше широкопола бяла каубойска шапка и шарена кърпа на врата заемаше целия екран. Реши, че си заслужава да погледа. Като малък много обичаше каубойски филми, така че се отпусна в седалката, доволен от решението си да се наслади на филма.
Сюжетът не беше нищо особено. Джон Уейн играеше шериф на затънтен град, населен предимно със съсухрени каубои. Както в повечето уестърни с участието на Джон Уейн, филмът щеше да свърши с дежурната стрелба и Уейн отново щеше да бъде победителят герой на Стария Запад. Този, който искаше да застреля Уейн, беше издирван престъпник на име Фил Кларк, потаен разбойник с небръснато лице и няколко липсващи зъба, оглавяващ банда гангстери. Фил се беше заклел да отмъсти на Уейн, който играеше шериф на име Джефри Истман, затова, че е убил един от хората му. „Това ще свърши зле за Фил“ — мислеше си Емилио, съпоставяйки несъзнателно филмовият сценарий със собствената си объркана история. Забеляза, че малката му бутилка „Джони Уокър“ беше празна. Искаше да му донесат още една и не се наложи да чака дълго. Стюардесата приближаваше и той вдигна ръка.
— Госпожице!
След като Арън тръгна към екипажното отделение, Шарлийн реши, че иска да поразпусне малко. Тя мразеше всякакви конфликти с Арън. Съобразно правилника обаче, по време на работа не можеш да отделяш време за себе си. Джесика Ориго и Розет Фиск се бяха присъединили към Глория и Рей в кухненското отделение и водеха оживен разговор.
— Ще обиколя още веднъж — каза им Шарлийн. — Да се поразтъпча малко.
Тя се отдалечи, търсейки уединение. Искаше й се да освободи ума си и да не мисли за нищо. Запъти се към опашката на самолета, зави покрай тоалетните и мястото за почивка на екипажа, и продължи да върви към противоположната страна на самолета.
Един от пътниците вдигна ръка и извика „Госпожице!“.
От мъжа, явно латиноамериканец, лъхаше остра миризма на пот. Съседката му до прозореца изглеждаше раздразнена, може би заради миризмата. Тя беше симпатично младо момиче с къса руса коса, наклонило главата си към стената. Момичето или се преструваше на заспало, или се канеше да поспи, но по нацупената й физиономия Шарлийн можеше да се обзаложи, че беше напълно будна.