В момента, в който подаваше уискито на латиноамериканеца, забеляза, че е забравила да вземе чашка, но не се върна, защото си помисли, че той вече имаше една в мрежата на седалката пред него.
— Ето, заповядайте — каза.
— Благодаря ви.
— За нищо.
Шарлийн се отдалечи и спря до изхода срещу вратата. Ако сега си бе у дома, сигурно щеше да се пъхне в леглото и да покрие главата си с възглавница. Тук обаче, в самолета, не беше сама.
Относно това, което се бе случило преди малко, обяснението й беше, че пристъпите на безпокойство я бяха нападнали отново — това беше всичко. И преди я бяха сполетявали подобни кошмари, когато си внушаваше, че някой я преследва. Илюзии. Просто илюзии и нищо повече.
Но ако приемем, че това бяха илюзии, какво беше другото? Тя все още усещаше топлината на ръцете върху гърдите си.
Докато опитваше да се съвземе, се случи още нещо странно.
Някаква жена зад нея започна да крещи с всичка сила. Това беше огромна дама, която преди малко бе застанала на пътеката срещу нея и викаше някого на име Джеръд.
Емилио прие с благодарност бутилчицата скоч. Той отново нагласи слушалките си, наля от златистата течност в чашата си и продължи да гледа филма.
Фил Кларк се спотайваше зад старо буре до входа на кръчмата. Джон Уейн, който играеше шериф Джеф Истман, държеше пистолета си в ръка, приклекнал зад вратата на сградата от другата страна на улицата. Няколко метра пясък и прах деляха двамата мъже. Наоколо се търкаляха разпилени от горещия пустинен вятър бурени.
Камерата показа в едър план измъчените очи на Истман, които гледаха изпод периферията на сивкавобялата му шапка. После приближиха обектива към суровото небръснато лице на Кларк в черна шапка и дълго тъмно палто. Клекнал зад варела с двуцевка, висяща на коляното му, той гледаше заплашително и страшно.
— Покажи се и ще освободя този град — крещеше Кларк на Истман. — Хората ми идват! Няма къде да избягаш!
Камерата отново приближи лицето на Истман. Той не отговаряше, но се виждаше, че умът му работи трескаво. Разбойникът беше прав. Той беше в капан.
Пореден близък план на Кларк, чието лице заемаше целия екран. Гледаше уплашено, присвил очи под черната си шапка, но се хилеше подигравателно.
— За какво правиш всичко това, Джефри? — извика той на разбойника. — Не виждаш ли какво става? Кабрера те мами. Той краде от шефа. Предай ни го!
Очите на Емилио се разшириха. Пресегна се и притисна по-силно слушалките към ушите си.
— Казвам ти, че този гринго е крадец — изръмжа Кларк. — Той ни трябва, Джефри! Този път няма да избяга! Предай ни го!
Емилио издърпа слушалките си и с треперещи пръсти започна да натиска тъчскрийна напосоки. Лицето на Фил Кларк остана на екрана още секунда, след което Емилио натисна бутона за изключване. Екранът потъмня.
Емилио седеше с широко отворени очи.
После дочу някаква суматоха и вдигна очи. Там, отпред, до тоалетните ставаше нещо. Нещо лошо.
17
„Заето“
Беше 4:10 ч. сутринта. Сабрина реши да се поразтъпче. Стана и тръгна полека по пътеката. Мислите й се върнаха към майка й, Патриша Лабатон, която години наред бе затворена в дом за психично болни. Сестра й Сюзън бе приела факта, че майка им никога нямаше да напусне дома, но Сабрина не можеше да се примири с тази ужасна участ. Това донякъде бе и причината да запише психология.
В един, иначе съвсем обикновен горещ летен ден, Патриша Лабатон бе блъсната от кола, докато пресичаше улицата. Впоследствие се бе излекувала от физическите травми, причинени от катастрофата, но не и от душевните. Според лекуващия й лекар умът й щеше да остане увреден завинаги. Тя бе започнала да чува гласове. Тези гласове я караха да прави неща, каквито преди инцидента бяха немислими. Странното беше, че в миналото, много преди катастрофата, майка й говореше неща, които нямаше как да знае. Ако например Сабрина изгубеше нещо, тя й казваше къде може да го намери. Освен това винаги знаеше кога Сабрина ще й се обади. Патриша дори предсказа, че Сюзън ще се премести да живее в Австралия, далеч преди дъщеря й изобщо да има идея за подобно нещо.
Сабрина бе споделила тези неща с лекаря на майка си, който с насмешка бе окачествил тези странности като „незаслужаващи обсъждане“. Когато обаче Сабрина реши да се порови по-надълбоко в парапсихологията, пред нея се отвори един нов свят. Всичко това се върна в ума й, след като чу разказа на Евелин.