— Дай да я отнесем в първа класа и да я оставим там за известно време. Шарлийн, заключи тази врата! И всички да запазят спокойствие, за бога! Трябва да се погрижим за пътниците. Нали си представяте какво си мислят.
— Какво ще правим с… Какво ще правим с него? — попита Шарлийн и посочи тоалетната.
Арън прехапа устни.
— Оставете го там. Няма къде да го пренесем. Просто заключете вратата и хвърляйте по едно око.
Той и Рей отведоха Филис в първа класа като че ли беше персонаж от „Живите мъртви“. Арън не можеше да си спомни да е виждал някой паднал духом до такава степен.
— Кажи на пътниците, че някой се е разболял.
Когато колегите й я наобиколиха, Шарлийн им каза:
— Случват се такива неща. Те ще разберат. Аз отивам при Арън.
— Мога ли да направя още нещо? — попита Шепърд.
— Не, не мисля, докторе. Благодаря много за съдействието ви.
— Аз съм в бизнес класа, място 72D. В случай че имате нужда от нещо — каза Шепърд, преди да тръгне.
Шарлийн поостана, докато колегите й информираха пътниците за случващото се. После, чувствайки се необяснимо спокойна, или пък може би в състояние на шок, тя последва Арън и Рей.
Когато отиде при тях, те вече бяха настанили Филис на едно свободно място и я наглеждаха.
— Той ме побърква — каза Филис, търкайки зачервените си очи. Звучеше като че ли наистина го мисли. — Понякога просто не знае как да се държи. Направо е загубен без мен.
Арън й предложи вода и когато тя отказа, й предложи нещо по-силно. Тя отново отказа.
Тъй като Филис бе прекалено заета да сипе укори върху мъжа си, на Шарлийн й беше трудно да я утешава. Явно жената все още не беше асимилирала жестоката истина за смъртта на Джеръд.
Филис наистина обичаше Джеръд, мислеше си Шарлийн, но по-скоро по неин си, донякъде странен начин. Тя говореше за съпруга си все едно той беше някакъв домашен любимец, който се нуждаеше от твърда ръка и къса каишка, иначе нямаше да може да се грижи за себе си.
Докато Арън и Рей продължаваха да я утешават, Филис разкри, че фамилното й име е Кърби. Шарлийн се въздържа от коментар.
Сърдечен удар?
Беше възможно, разбира се.
Тя обаче не го вярваше.
След известно време на Филис Кърби й се доспа. Първоначалният пристъп на ужас, замайване и депресия бе нанесъл пораженията си. Тя престана да укорява съпруга си и сега беше спокойна.
Арън се спогледа с Шарлийн и с Рей.
— Ще отида да докладвам това на Джим — рече той.
— Ще дойда с теб — каза Шарлийн.
Арън кимна.
— Рей, ще останеш ли тук с нея?
— Разбира се — кимна Рей.
Арън тръгна към пилотската кабина на горния етаж. По средата на стълбите Шарлийн изведнъж се спря.
Зад нея имаше нещо. Беше абсолютно сигурна. Обля я студена вълна, както по-рано в кухненското отделение.
Като че ли нещо мъртво дишаше отзад във врата й.
20
Там, където не отиваме
Арън вече беше изчезнал зад ъгъла нагоре и остави Шарлийн сама на стълбите с нещото зад нея.
Страхуваше се да погледне. Не можеше да помръдне.
Писъкът беше застанал на гърлото й.
Точно преди да може да извика, леденият дъх зад гърба й се стопи и изчезна.
Тя остана там още малко, опитвайки се да събере кураж. После се завъртя, но нямаше никого.
Вече нямаше никого.
Да, но нещо или някой е бил там. И можеше да се върне.
Тя събра сили, изкачи на един дъх последните няколко стъпала и въздъхна с облекчение, когато видя пътниците от бизнес класата да седят изправени или отпуснати удобно в седалките си, като че ли нищо лошо не се случваше или не се бе случило. Щеше ли да намери сили да се върне по-късно обратно по онези стълби?
Видя Арън, задържан от ниския мъж в кафяв костюм, същият, с очи като на Ханибал Лектър и който по-рано явно имаше ужасно главоболие. Мъжът, който приличаше на Дани де Вито, беше станал от мястото си и жестикулираше разпалено, докато тихо обясняваше нещо на Арън.
Шарлийн се приближи до тях.
— Да, сигурен съм — дочу тя шепота на мъжа. Очите му издаваха трудно контролируем гняв. Той приличаше на човек, който всеки момент ще започне да тропа с крака или да направи нещо друго, характерно за истеричен пристъп.
Арън беше пример за хладнокръвие, независимо от агресивното поведение на мъжа.