Арън я погледна озадачено.
— Не. Какво каза?
— Че няма да успеем да стигнем до Сидни.
— А-а, това ли? Не се притеснявай, човекът не е в ред — ядоса се Арън. — А какво ти каза, когато те хвана за китката?
Сърцето й биеше лудо, докато обмисляше въпроса му.
— Не знам. Беше толкова странно.
Не че Шарлийн наистина не знаеше какво бе казал човекът. Тя просто не можеше да го проумее.
За известно време се замисли, преди да вземе решение.
— Отиди и говори с Джим — реши да каже тя. — Аз ще… Имам да свърша нещо.
— Какво? — попита той. — Какво каза той?
— Нищо, просто върви — настоя тя.
Той помисли да възрази, но се отказа. После сви рамене и тръгна към пилотската кабина.
До известна степен бе учудена, че Арън не настоя да получи отговор. Прекалено бързо игнорира темата, което за него не беше типично.
Дали той също не криеше нещо?
В 4:35 ч. Арън Дрейк влезе в пилотската кабина за втори път в рамките на един час. Той докладва на капитана, че един от пътниците е починал, очевидно от сърдечен удар и тялото му временно е било оставено в тоалетната.
Джим Никълс се стресна от това, което чу. Останалите двама пилоти — също. Докато говореше, Арън си припомни, че Джим, или може би Грег, вече се беше сблъсквал с такъв случай на борда. Причината за предишния фатален край бе тромбоза — запушване на кръвоносен съд, вследствие дълго стоене неподвижно на едно място. Този, така наречен „синдром на икономическата класа“, не бе нещо необичайно по време на дълги полети.
— Правилно сте постъпили — въздъхна Джим. — Жалко, че е трябвало да оставите тялото вътре в тоалетната, но поне няма да е пред очите на пътниците. Аз също не бих имал идея къде може да бъде преместено. Моля те, увери се да бъде направено всичко необходимо за съпругата на починалия.
— Вече го правим — потвърди Арън. — Мога ли да бъда полезен с още нещо?
Джим поклати глава.
— Не, засега.
— Нямах време да информирам екипажа за проблемите — призна Арън. — Когато слязох долу, пътникът беше починал и бяхме много заети. Положението същото ли е, както преди?
Арън бе много по-притеснен сега, отколкото преди 45 минути. Тогава беше убеден, че техническите неизправности могат да бъдат отстранени за сравнително кратък период от време. Сега вече не бе толкова сигурен.
Това, което го ядеше отвътре беше, че „Дани де Вито“ бе прав. „Принцесата“ не държеше курс към Сидни. Откъде този човек би могъл да знае това? Само защото на екрана не се появяваше картата за движението на полета?
Арън беше много озадачен и объркан и затова все още не беше споделил с Шарлийн за проблемите на екипажа, дори след като бурята около „Дани де Вито“ бе утихнала. Тя и бездруго беше толкова притеснена.
— Правим всичко по силите си — спокойно каза Джим.
Това, което мина като стрела през ума на Арън, беше с колко гориво разполагат и колко време още биха могли да се задържат във въздуха. Но той само прехапа устни и не каза нищо. Пилотите бяха наясно какво е положението.
— Окей — рече той. — Уведомете ме, ако с нещо мога да бъда полезен. Междувременно ще направим всичко възможно да успокояваме пътниците.
Напусна пилотската кабина и мина покрай д-р Шепърд, който се усмихна любезно.
„Дани“ седеше през две редици по-надолу, точно както бе инструктиран. Беше престанал да вдига шум, но изразът на лицето му оставаше скован и отчаян.
— Изглежда, че всичко е наред — подхвърли Арън, докато минаваше покрай него и продължи пътя си, тъй като не желаеше да дава повод на мъжа за нова тирада.
„Позволявате им да ви правят на глупаци! Ще ми повярвате, но ще бъде твърде късно!“
Мара и Рей стояха пред екипажното отделение на горния етаж.
— Ще проверя как са нещата долу — каза Арън. — Как се чувства мисис Кърби?
— Не много добре, но във всеки случай по-добре, отколкото като я оставих — отвърна Рей.
Арън слезе по стълбите. Започваше да се тревожи прекалено, което не му бе присъщо. „Здраво държи кормилото“ — така го окачествяваха онези, които го познаваха.
„Дали всичко щеше да бъде наред?“
Той беше започнал да се тревожи от мисълта дали някога ще види Сидни отново.
Или което и да било друго място.