Въпросът раздвижи цялото й същество. Тази нощ тя за първи път имаше странното усещане, че нещо я преследва и това нещо или този някой не беше нито пътник, нито член на екипажа.
— Кого имахте предвид, когато ми зададохте този въпрос? — попита Шарлийн.
Изразът на жената остана суров. Шарлийн разбра, че е невъзможно да долови реакцията или мисловния й процес. Тези огромни черни очила криеха много повече, отколкото очите й. Като че ли криеха душата й.
Тя чу тънкия писклив глас на жената.
— Мислех си, че Повелителят…
Шарлийн се намръщи. „Повелителят? Какъв повелител?“
— Надявах се, че Той е дошъл, за да…
Когато жената наведе глава и скръсти ръцете си като за молитва, Шарлийн разбра, че тя има предвид Господ Бог.
— … за да опрости греховете ми — промълви плахо.
Когато жената свали Рей Бан очилата си и я погледна, Шарлийн забеляза, че очите й бяха големи и небесносини, малко по-тъмносини от тези на Каси, и че в тези очи беше запечатана смесица от страх и тъга.
— Видях Господ, когато спаси живота ми. Той е Любов и Светлина. Той не е…
Тя се запъна и страхът в сините й очи надделя.
— Той не е… какво? — попита Шарлийн.
— Той не е Мрак — отвърна жената.
— Мрак?
Жената кимна със сериозен вид.
— Бог не е Мрак — повтори тя, — така че не съм видяла Бог! Който и да беше този, когото видях, беше Мрак!
— И казвате, че той е тук? На борда?
— Той дойде отвън. — Жената като в транс посочи към прозореца. — Стоеше върху крилото, на вятъра. Тогава самолетът започна да се тресе и той изчезна. Оттогава не съм го виждала. Не знам къде е сега.
Шарлийн се премести по-близо до нея.
— Как изглеждаше той? Освен че е бил тъмен?
Жената сви рамене.
— Не видях лицето му. Не мисля, че имаше лице.
Тръпки полазиха по цялото тяло на Шарлийн. Тя проточи врат, примижа и се взря навън. Не видя нищо.
— Когато се разтресе самолетът? Имате предвид тази турбуленция, или когато самолетът се разтресе по-рано тази вечер? — Гласът й беше станал дрезгав.
— Да — отговори жената и кимна. — Точно тогава го видях.
— Разбирам.
Шарлийн усети как ледени капчици покриха челото й. Тя имаше още един въпрос към жената.
— Казвате, че не е бил Бог. Кого мислите, че видяхте?
— Луцифер — отвърна на секундата жената, без капчица колебание в гласа, а лицето й се разкриви от погнуса.
Шарлийн замръзна.
— И вие сте го видяла — добави тихо жената и това не беше въпрос.
— Не, не съм — вцепени се Шарлийн. — Само го усетих.
Самолетът леко се наклони. През прозореца Шарлийн видя как крилото се издига, но върху него нямаше никаква тъмна фигура. Дали Джим не бе оправил навигацията и сега да насочва посоката на летене към най-близкото летище?
Обхвана я лъч надежда.
Крилото отново се спусна надолу и надеждата се изпари. Разбира се, можеше Джим да пренасочва посоката по компаса.
Ами ако не беше така?
— Трябва да се молим — и жената веднага последва собствения си съвет.
Шарлийн затвори очи, като се мъчеше да сложи в ред противоречивите си емоции.
„Започна по време на турбуленцията. Тогава преживях този кошмар. Ние не трябва да сме тук. Но къде е това тук?“
Тя отвори очи.
Жената каза, че животът й е бил спасен. Латиноамериканецът каза, че се е срещнал лице в лице със смъртта.
Точно както Каси.
Ние всички сме били зад вратата.
Съмнения обзеха Шарлийн. Тя започна да проумява нещо ужасяващо — много по-страшно от най-мрачния й кошмар.
В това време в ума й проблесна светлина и тя разбра значението на това, което бе прошепнал мъжът в кафявия костюм, или поне така си мислеше.
— Вие също, нали?
Да, тя също.
Шарлийн се надигна над жената в черно и се взря през прозореца в мрака на нощта. Представяше си, че се взира в мрака на друг свят.
— Ако аз съм се върнала — шепнеше си тя, — значи сега ние всички сме се върнали.
— Когато се събудих през онази нощ, беше катраненочерно — каза тя на Ноел Ричардсън. — Тогава разбрах, че нещо не е наред.