Поколеба се за миг.
— Продължавай — спокойно рече Ричардсън.
Тя знаеше, че има нещо ужасяващо, защото в стаята й беше непрогледен мрак. Откакто бе скъсала с Тод, винаги оставаше лампата да свети през нощта.
Беше сигурна, че преди да легне, беше оставила нощната лампа светната. Но сега тя не светеше. За миг си помисли, че крушката бе изгоряла.
Когато обаче се пресегна да щракне ключа, забеляза смътно очертание в ъгъла на стаята. А може би беше тъмносивата й рокля „Анна Скот“, окачена на закачалката?
Не, не беше роклята, защото тя не би могла да се помръдне от само себе си и да тръгне към нея, както се случваше сега.
В следващия миг две груби ръце я сграбчиха за китките и тя разпозна Тод Бауър.
— Той имаше нож — обясни тя на Ричардсън, като се задъха, — нож, въже и лепенка. Преди да се опомня, ме завърза за леглото — ръцете ми под главата, краката — широко разтворени. Наистина ли искате да чуете останалото?
Преди да й отговори, тя продължи:
— Той разряза дрехите ми — ризата ми, сутиена ми, бикините ми.
Лежеше на кушетката на терапевта, а сълзите й течаха неудържимо.
— Бях гола и не можех да направя нищо. Не можех дори да крещя, защото бе залепил с лепенка устата ми. Той не бързаше. Наслаждаваше се, разполагаше с цялото време на света. Беше посред нощ. Кой би могъл да ме спаси?
— Не е нужно да… — започна Ричардсън, но тя не го остави да довърши.
— Изнасили ме. Не знам колко дълго продължи всичко, но когато приключи, навън беше започнало да се развиделява. Той допря ножа до гърлото ми и се хилеше. Още е пред очите ми гадната му ухилена физиономия. Мислех, че ще умра. Мислех, че ще ме убие и част от мен се надяваше да го направи.
С кръвоизливи в очите и обляна в сълзи от ужасния спомен, тя погледна терапевта си.
— Може би точно това бе намерението му, а може би мислеше, че вече съм мъртва, не знам. Това, което знам е, че изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, беше светло. Все още бях завързана, лепенката все още беше на устата ми и лежах в локва от собствената си кръв. Беше ме промушил в корема с ножа си.
Ноел Ричардсън скръсти ръце и я наблюдаваше внимателно.
— Продължавай — подкани я спокойно той.
— Отне ми почти целия ден, за да се освободя. Живеех сама в апартамента. Само най-добрата ми приятелка, Нанси Партингтън, имаше ключ, но този ден тя не се отби. Нямаше кой да ми помогне. Този ден беше по-ужасен дори и от предната нощ. Мислех, че ще умра от загуба на кръв — бавно и мъчително.
Тя извърна глава от Ричардсън и погледна през прозореца навън.
— Успокоих се, когато най-накрая успях да се освободя от въжетата и още повече, когато по-късно Тод беше арестуван. Само че радостта ми не продължи дълго. Все още бях жива наистина, но в същото време и не бях. Макар да не ме беше убил, бе успял да ме срине. Чувствах се като пълна развалина. Страхувах се да изляза и стоях непрекъснато вътре. Монтирах допълнителни ключалки на вратата, инсталирах охранителна система. Не че можех безпроблемно да си го позволя, но поне ми даваше сигурност, че ако той се върне, ще мога да сигнализирам на полицията от леглото си, само с натискането на един бутон.
— Как стигна до това… решение? — попита най-накрая Ричардсън.
Тя знаеше какво има предвид.
— Издържах дълго време изолирана, но това не можеше да продължава до безкрай. Нямаше как да продължи вечно. Станах необщителна, започвах да потъвам в депресия. Бях тотално объркана. Честно казано, не помня много от онова време. Навярно част от мен е решила, че не може да продължавам така — погълната от мъка и с постоянен страх, че някой ден Тод може да се върне отново. Бях убедена, че той рано или късно ще се върне. Това, в което категорично не се съмнявах беше, че не исках никога вече да го видя и никога повече да не ме докосне.
Тя продължаваше да гледа през прозореца.
— Имаше едно-единствено нещо, което можех да направя.
— И ти го направи — с равен тон каза Ричардсън.
— Да — потвърди тя. — Извърших убийство.
IV
5:08 ч. — 5:47 ч.
23
Тишина
— Толкова е тихо — прошепна жената с очилата Рей Бан.
Шарлийн наостри уши. Наистина. В самолета бе настъпила гробна тишина. Тя беше погълната от мислите си до такава степен, че не бе усетила момента, в който двигателите бяха спрели да работят.