Предполагаше, че освен нея самата, Каси и Девин, никой не бе забелязал, че вратата на тоалетната, в която лежеше Джеръд Кърби, за кратко е била отворена.
Сърцето й биеше лудо, когато погледна назад към Каси. Тя седеше прегърбена и изглеждаше напрегната, безпомощна и уязвима. Като че ли всеки момент се готвеше да изкрещи: „Направи нещо, моля те! Направи нещо!“.
— Всичко ще бъде наред, нали? — с умоляващ глас попита Евелин.
Едрата жена стискаше силно ръката на Сабрина. Това, което очакваше, беше потвърждение и Шарлийн трябваше да й го предостави.
— Разбира се — каза тя като на малко дете, въпреки че когато го изричаше, не беше в състояние да я погледне в очите.
Вместо това отново погледна към тоалетната.
Вратата оставаше затворена.
В интерес на истината, зависеше единствено и само от капитана да прецени дали всичко щеше да е наред, казваше си Шарлийн, но точно в този момент не се осмеляваше да гадае дали Джим Никълс изобщо командва самолета.
Когато Шарлийн тръгваше, Каси я проследи с печален поглед. Тя като че ли й казваше „Сбогом!“.
Шарлийн виждаше как някои от пътниците се молеха, други се държаха за ръце, а трети просто гледаха с празен поглед напред. Някои я викаха, но тя не спря да им даде каквото и да било обяснение.
Според нейния часовник сега часът беше 5:23. Колко ли дълго можеше „Принцесата“ да остане над земята без двигатели? Не за дълго, беше най-логичният отговор. Ако трябваше да направи нещо, то трябваше да го направи сега.
Тя се спря пред завесата, която разделяше туристическата класа от носа на самолета. Зад тази завеса се намираха стълбите, които водеха към горния етаж. Ще има ли смелостта да се качи по тях сама?
Можеше да помоли Арън да дойде с нея, но през последните няколко минути не го беше виждала. Нямаше дори време да го потърси. Освен това никак не й се искаше да се върне обратно по същите стъпки, тъй като това означаваше да се приближи отново до онази тоалетна.
Шарлийн реши да се втурне светкавично по стълбите. За нула време щеше да се озове на горния етаж, където беше пълно с хора и да е близо до пилотската кабина.
Дори да усетеше онзи леден полъх, просто щеше да продължи да върви. Точно това трябваше да направи — да продължи да се движи.
Пое дълбоко въздух, дръпна завесата настрани и се втурна нагоре по стълбите. Взимаше по две стъпала наведнъж.
И ето че вече беше горе.
Нищо не я спря. Нищо не я преследваше.
Когато стигна до бизнес класата, забеляза Рей Джейкъбстън да разговаря с един от пътниците.
Всичко, което оставаше да направи, бе да продължи към помещението за екипажа, което беше съвсем близо отпред. Тя чу как завесата на горния етаж се дръпна зад гърба й.
Мара ли беше това? Не трябваше ли тя да е с Рей в бизнес класата? Може би беше наминала в кухнята, за да подреди количките за сервиране.
Тогава Шарлийн усети ръка върху рамото си.
За секунда помисли, че това е Арън, който я бе последвал, за да я подкрепи — нещо, от което отчаяно се нуждаеше. Молеше се да чуе гласа му.
„Влез вътре при Джим. Кажи му. Кажи му, че преди три часа, по време на турбуленцията, минахме през вратата на вашите кошмари. Сега сме в свят, където Сидни не съществува. Някакво зло от този свят е дошло на борда. Те искат нас. Вие бяхте тук и преди, когато бяхте мъртви. Сега сме почти към края на нашето пътуване. Джим обаче ще ни заведе у дома. Не ти ли обеща това? Той винаги ще те връща у дома.“
В момента, в който осъзна, че това върху рамото й не беше ръка, Шарлийн усети как мраз сковава тялото й. Преди да успее да извика, нещо я сграбчи и я завлече обратно в кухнята. Главата й се блъскаше във външната страна на фурната.
Тя премигна и видя някаква субстанция — ужасно отблъскваща и ужасно страховита — по-черна от най-черната нощ.
27
Издирване
Вратата на тоалетната, която според Девин преди няколко минути бе открехната, сега беше заключена. Арън смяташе, че Шарлийн е вътре.