Грег изпълни командите в необходимата последователност.
— Климатична система — изключена!
— Въздухоизпускащи клапани — изключени!
— Задкрилки 20!
— Задкрилки 20 — потвърди Грег.
Самолетът потръпна, тъй като задкрилките се разтегнаха още повече.
Джим намали скоростта до 260 км/ч — минималната летателна скорост. Океанът се приближаваше все по-близко и Джим вярваше, че е видял бяла пяна на гребена на вълните. Още няколко секунди и всичко щеше да свърши.
В тези отчаяни последни моменти Джим си представи дома и градината си. Той се видя с Кара и Натали под слънчевите лъчи отвън. Смееха се, както само малките момичета могат да се смеят, гонеха се шумно, играеха някаква игра, която не познаваше. През последните месеци беше забелязал, че дъщерите му се увличат от неща, които той не можеше да разбере.
„Ще си дойда у дома и тогава ще ми кажете всичко за тази ваша игра.“
Кара и Натали бяха една до друга, сияйно усмихнати.
Внезапно усмивките им изчезнаха и те паднаха на земята… Мъртви!
Зад тях се появи жена.
Изглеждаше като Джоди, но не беше тя.
„Убиец!“ — изкрещя и той чу думата толкова ясно, като че ли идваше от няколко метра разстояние.
Джим се почувства, като че ли се беше събудил от някакъв кошмар. Погледна навън в разпръскващата се тъмнина.
„Погледни във водата. Каквото и друго да правиш, не позволявай вълните да удрят напречно носа. Ако това се случи, ще е краят. Няма да позволя вълна да достигне носа. Ще кацна на върха на вълните.“
Джим натисна два пъти светлинния бутон за затягане на предпазните колани.
Изведнъж той рязко се наведе напред от мястото си. Не много далеч, на линията, където самолетът щеше да се удари във водата, той забеляза нещо.
„Божичко, какво е това?“ Почувства пристъп на паника, която завладя цялото му тяло.
Те се приближаваха към това, независимо какво беше то — всичките 353 души на борда.
„Принцесата на Тихия океан“ вече не можеше да остане във въздуха.
Джим Никълс току-що беше забелязал тяхната крайна дестинация.
Жената в огледалото на банята имаше хлътнали бузи и тъмни кръгове под изцъклените очи.
Тя видя как жената взе малко бяло шишенце от шкафчето под огледалото и отвъртя капачката. Вътре имаше дузина хапчета. Жената в огледалото наклони за секунда главата си настрани, заслушвайки се в „Отивам си вкъщи“, любима песен, която звучеше от стереоуредбата в хола.
Жената в огледалото не се колебаеше. Тя бе решила да го направи веднага, след като песента свърши.
Видя как жената в огледалото допря шишенцето до устните си, повдигна брадичката си и изсипа хапчетата върху езика си.
Жената ги глътна всичките.
За кратко не се случи нищо. В хола беше тихо. Песента беше свършила.
Жената в огледалото реши да я пусне отново, но изведнъж се почувства ужасно зле. Не можеше да диша. Пръстите й се схванаха, когато ги обви около синджирчето на майка си. Тогава припадна.
Изведнъж около нея стана непрогледно черно. Отнякъде — тя не можеше да определи откъде — дочу силен грохот, като при задаваща се гръмотевична буря. Тя не беше сама.
Къде се намираше? Какво се криеше в тази непрогледна тъмнина?
Искаше да се махне оттук! Трябваше да се махне оттук!
Тя усети, че се плъзга назад. Това усещане просто дойде при нея, без да може да го овладее и веднага след това тя премина от тъмнината в ярко осветена стерилна стая.
Виждаше себе си долу, върху болнично легло. Трима лекари стояха около нея. Имаше компютри, монитори и всякакъв вид медицински инструменти.
Лека като перце, тя се носеше над стаята.
В момента, в който осъзна това, се строполи върху собственото си тяло, лежейки със затворени очи. После усети слаби електрически импулси…
… и дълбоко пое въздух.
Лекарите, които току-що бе видяла от тавана, сега се бяха вторачили в нея. Те започнаха развълнувано да обсъждат нещо и един от тях заби хиподермична игла в горната част на ръката й, под рамото. Тя усети болка, но беше прекалено замаяна, за да извика.
По-късно разбра какво се бе случило, след като бе глътнала хапчетата. Беше я намерила нейната приятелка, Нанси Партингтън. Ако Нанси нямаше ключ от апартамента й и ако тогава не беше се отбила, Шарлийн щеше да е мъртва. Всъщност, оказа се, че оцеляването й е истинско чудо. Въпреки че лекарите бяха промили стомаха й, тя едва не си бе отишла. Била е изпаднала в клинична смърт за 57 секунди.