Тя се поотмести и с всичка сила започна да блъска масивната количка. Тя отказа да се помръдне. Шарлийн се строполи назад и пое дълбоко въздух. От очите й течаха сълзи и капеха по бузите й.
Някъде много отдалеч зад нея дочу остър стържещ звук, все едно някой разкъсваше метал. После усети, че подът започва да поддава.
Трябваше да се махне оттук! Но първо трябваше да отмести количката от себе си. Един от острите й ръбове се беше забил в кожата й като изхабен месарски нож и болката стана нетърпима. Можеше да се опита да направи едно-единствено нещо — да се опита да повдигне леко края на количката и да издърпа краката си изпод нея.
Стисна здраво с двете си ръце края на количката, повдигна я, като осъзнаваше, че животът й зависи от това. Успя да я помести достатъчно и освободи десния си крак, но тогава тежката количка се стовари върху левия й крак и предизвика поредна нетърпима болка. Тя нямаше друг избор, освен да продължи борбата. Трябваше да освободи и другия си крак и нямаше никой, който да й помогне. Направи пореден опит да повдигне количката, като едновременно силно дръпна крака си. Панталоните й се скъсаха и на бедрото й се появи кърваво петно, като че ли беше разпорена със скалпел. Шарлийн задържа дъха си, превъзмогна болката и продължи да прави всичко по силите си, за да спаси левия си крак, въпреки че осъзнаваше, че разкъсва плътта си, а може би дори и вените си.
След неистови мъки най-после успя да освободи крака си от ужасната тежест, като в този момент количката беше на път да се стовари върху дясната й ръка. Успя някак си да я отблъсне точно преди тя да направи на каша пръстите на ръцете й.
Най-после свободна, тя лежеше задъхана.
Някога с Тод Бауър беше гледала филма „Убийствен пъзел“. Сцената, която се бе запечатила в съзнанието й, беше за наркоманка, която пада в яма, пълна с голямо количество подкожни инжекции. Тогава Шарлийн се питаше ужасена колко ли силна болка би могло да ти причини подобно нещо.
Сега вече знаеше.
— По дяволите! — изстена.
След няколко ужасни минути болката започна да стихва и тя беше в състояние да обмисли положението, в което се намираше. Какво беше последното нещо, което можеше да си спомни?
Беше издърпана назад.
„Тази черна фигура. Какво ми бе сторила? На мен и на самолета?“
Тя измъчваше мозъка си, но не намираше отговор.
„Колко ли е часът?“ — зачуди се и насочи фенерчето към часовника си. 5:56. Беше отсъствала от работа половин час.
Огледа наоколо, като преценяваше степента на разрухата наоколо. Може и да грешеше, но имаше чувството, че „Принцесата“ вече не е във въздуха.
„Ако се окаже така, къде ли бе кацнал Джим?“
„И кога беше кацнал? Къде е той сега? Къде е Арън? Къде са пътниците? И къде е онова нещо, което беше тук с мен?“
Тя обиколи цялата кухня със светлината на фенерчето. Нямаше никакво съмнение. Беше сама.
Подът под нея помръдна отново. Имаше усещането, че се намира на палубата на кораб в развълнувано море. И беше тихо. Нямаше никаква следа нито от пътниците, нито от екипажа, нито от който и да било.
Шарлийн насочи лъча към левия си крак. От двете страни на раздраните й панталони се стичаше кръв. Тя се завъртя надясно, когато усети, че лявата страна на кухненското помещение започна да се движи. Чу остър стържещ метален звук, който я накара да потрепери при мисълта, че това може да е предсмъртната агония на „Принцесата на Тихия океан“.
А сега, какво? Какво щеше да прави тя сега?
Пораженията в кухнята говореха, че самолетът бе извършил грубо кацане.
„Къде са всички?“
„Всички ли са мъртви?“
„Те ни искаха и успяха!“
Но Шарлийн беше все още жива. Тя нямаше никаква представа как бе възможно това.
Пореден свиващ стомаха звук от раздиране на метал прониза цялото й същество.
„Принцесата“ се разпадаше. Всеки момент върху нея можеше да се стовари част от покрива или парче от стена. В катраненочерната тъмнина, която я обкръжаваше, металните стонове звучаха все по-призрачно и страховито.
Ако останеше тук, щеше да бъде погребана сред падащите отломки.
Трябваше да направи нещо! Трябваше да действа!
Но те се криеха в тъмнината, зад кухненската завеса.
Може би тук щеше да бъде в по-голяма безопасност, поне за известно време.
Изкушението да не мърда оттам нарастваше. Мястото тук не бе безопасно, но към момента беше по-сигурно от това да излезе навън и да се срещне с неизвестното.