— Нещата скоро ще се оправят. Мисля, че десетина си заминават утре. — Беше чул, че когато по-голямата част от филмовия материал бъде заснета, много от общите работници ще се върнат на юг.
Гонзалес изръмжа.
— Това не е достатъчно скоро за мен.
Маршал го погледна замислено. Гонзалес беше казал „моята база“. Имаше право да изпитва чувство на собственост. Сега, когато му оставаше съвсем малко до пенсия, той вероятно беше прекарал повече от двадесет години в база „Страх“, напълно изолиран и само на около триста и няколко километра от Арктическия кръг. Направо не беше за вярване. Нямаше съмнение, че другите войници нямаха търпение командировката им да свърши. Може би е тук вече толкова дълго, предположи Маршал, че не може да си представи да живее някъде другаде. Или както бе намекнала Кери Екберг, той е просто човек, който цени много своето уединение.
Махна на Гонзалес и се насочи към главния вход. Големият външен термометър в помещението за аклиматизация показваше минус петнадесет градуса по Целзий. Маршал отвори гардеробчето си, нахлузи парката, плетения шлем, апреските и ръкавиците. След това мина през сборния район, отвори външната врата и излезе в нощта.
Бетонният плац пред базата лежеше смълчан под огромния звезден купол. Маршал се спря за миг, за да привикне към щипещия леден въздух. После закрачи в нощта, пъхнал ръцете си в ръкавици в джобовете, като внимаваше да не се спъне в електрическите кабели, които се извиваха под краката му. Вятърът беше утихнал изцяло и почти пълната луна хвърляше призрачно синя светлина върху околността. Сега, когато целият снимачен екип се намираше в база „Страх“, сглобяемите бараки и складове бяха напълно тихи и сякаш потънали в дълбок сън. Единственият шум се носеше от електроцентралата, която тътнеше от усилие да захранва новите гладни за енергия обитатели.
Той се спря при оградата и се огледа внимателно наляво и надясно. Откакто бяха пристигнали, поне десетина пъти бяха забелязвали бели мечки, но тази вечер той не видя тъмна сянка да кръстосва безкрайната вечна замръзналост или грозните извивки на древната лава. Придърпа качулката по-плътно към лицето си и мина покрай празния пропуск, оставяйки на краката си сами да избират пътя.
Скоро започна да се изкачва по стръмната пътека към ледника, а дъхът му се носеше назад на големи облаци пара. След като се загря от ходенето, крачките му станаха по-леки и той започна с лекота да размахва ръце. След едно добро разкършване може би щеше да успее да заспи въпреки шума, който вдигаше снимачният екип.
След петнадесет минути склонът стана по-полегат. Тежките машини бяха преместени и сега имаше пряка видимост към езика на ледника, тъмносиня стена, която на лунната светлина сякаш гореше със свой собствен вътрешен огън. А там, в сенките, се криеше малкият черен отвор на ледената пещера…
Изведнъж спря. Пред входа на пещерата стояха хора. Три сенки се открояваха неподвижни на фона на ледника.
Започна бавно да се приближава. Долови приглушените звуци на разговора им. Когато чуха хрущенето на стъпките му, хората се обърнаха и за своя изненада той разпозна останалите учени: Съли, Феръдей и Пени Барбър. Единственият член на екипа, който липсваше, беше дипломантът Анг. Сякаш се бяха събрали край мястото на откритието след предварителна уговорка.
Съли кимна на Маршал, когато се приближи достатъчно.
— Прекрасна нощ за разходка — отбеляза той. През рамото му беше преметната една от ловните карабини на експедицията.
— По-хубаво е от лудостта в базата — отговори Маршал.
Ако очакваше, че винаги дипломатичният Съли ще възрази срещу думите му, беше сгрешил. Климатологът направи кисела физиономия.
— Заснеха някаква сцена в тактическия център, който е до моята лаборатория. Представяйки се за нас, моля ви се. Повториха снимките поне десет пъти. Не можех да чувам дори собствените си мисли.
— Като стана дума за кино, как мина интервюто ти? — попита Маршал.
Изражението на Съли стана още по-кисело.
— Конти спря насред снимките. Тонтехникът се оплака, че съм изяждал думите. Представяш ли си!
Маршал кимна.
Съли се обърна към Барбър.
— Нали не изяждам думите?
— Тази вечер проклетите тъпанари блокираха сървъра ни — каза тя, вместо да отговори. — Сякаш не си носят достатъчно лаптопи, та трябваше да се бъркат и в нашата техника. Опитаха се да ми замаят главата с приказки за „оказване на специална помощ“, но аз вдигнах голям шум.
— Когато отидох да вечерям, имаше само едно свободно място — вметна Маршал.
— Поне си намерил къде да седнеш — каза Барбър. — А аз трябваше да чакам десет минути права, преди да успея да се заредя. Взех ябълка и пакет чипс и ги отнесох в лабораторията.