— Хубаво. Но само вие четиримата. Никакви камери, нито някаква друга екипировка. Ще бъдете претърсени, преди да влезете, и ще ви наблюдаваме внимателно, докато сте вътре. И не бива да казвате никому какво сте видели. Не забравяйте, че вече сте подписали декларации за не разгласяване на видяното и сте обвързани с големи глоби.
— Разбираме — отговори Съли за всички.
Конти кимна.
— Добре, само пет минути.
Междувременно беше станало по-студено. Термометърът беше паднал на почти двадесет под нулата, а звездите проблясваха остро от черната бездна над главите им. Хранилището беше сглобено близо до оградата и заобиколено от високи стълбове с натриеви прожектори. Ниската постройка се издигаше над земята върху тежки сгурбетонни блокчета. Дебел сноп кабели водеше от него право до електростанцията, а в задния му край беше поставен помощен генератор, готов да поеме веднага охлаждането, ако основните дизели откажат. Не че има кой знае каква нужда от всичко това, помисли си Маршал, докато се потупваше, за да се стопли в арктическия студ.
Малката група се спря пред стъпалата към входа на хранилището. Маршал забеляза, че предната стена има панти в левия си край и очевидно се отваряше подобно на вратите на банковите хранилища. По дясната страна имаше накачени три тежки катинара. Без съмнение повече за външен ефект, отколкото от нужда, защото в центъра на вратата беше монтиран огромен избирателен диск. А до него върху табло зад дебела метална решетка, подсигурена с друг катинар, бяха подредени циферблатите и бутоните за контрол на вътрешната температура.
Един от техниците на Конти, млад мъж на име Хълси, се приближи откъм гъсталака сглобяеми сгради, а тежките му ботуши хрущяха по вечно замръзналата земя. Той провери един по един джобовете на учените и у Феръдей откри цифрова камера.
— Той винаги я носи — обясни Съли. — Мисля, че са му я присадили, когато се е родил.
Хълси прибра камерата и кимна на Конти.
— Моля, обърнете се — нареди продуцентът.
Маршал изпълни молбата. След малко чу шума от завъртането на избирателния диск на вратата на хранилището, а после звучното потракване, когато тежката ключалка се превъртя. После се чуха три отчетливи щраквания, докато Хълси сваляше катинарите.
— Можете да се обърнете — разреши Конти.
Когато Маршал се обърна, видя Хълси да отваря предната стена на хранилището. Дебел лъч от ярка жълта светлина се стрелна навън. Конти им махна да влизат.
Маршал последва Съли, Феръдей и Барбър нагоре по стъпалата. Конти и, техникът влязоха последни и затвориха вратата зад себе си. Вътре имаше много малко място, където да застанат. Леденият блок изпълваше почти цялото пространство на хранилището. Единствените неща в него бяха редицата болезнено ярки лампи, монтирани на покрива, и малкият преносим нагревател в задния край. Маршал знаеше, че ще го включат, когато дойде времето трупът да бъде разтопен и показан на света.
Подът поддаваше прекалено, за да бъде от стомана. Когато погледна по-внимателно надолу, Маршал забеляза с изненада, че е направен от дърво, боядисано в сребристо, за да прилича на метал. Дъските бяха осеяни с малки дупки, без съмнение предвидени за оттичане на стопения лед, когато контролираният процес започне. Той поклати глава: още една холивудска хитрина като излишните катинари. Камерите нямаше да покажат пода, така че за какво да се правят допълнителни разходи за стомана, като изключим подпорните колони.
Конти кимна на техника да дръпне насмолената хартия. След това се обърна към учените.
— Не забравяйте, че имате само пет минути.
Хълси се протегна и с усилие дръпна тежкото покривало от ледения блок, оставяйки го да падне на пода. В същия миг на Маршал му спря дъха и той едва не падна от изненада.
— Исусе — промълви Съли с напрегнат глас.
Макар страните на блока да си оставаха с остри ръбове и замръзнали, горната му част очевидно се беше трила в изолиращото покривало по време на пътуването надолу от планината и сега беше лъсната до блясък и гладка като огледало. Това беше страната, която гледаше напред към вратата на хранилището. От вътрешността на леда големите жълти очи неумолимо гледаха към Маршал. Но не това му причини толкова силен шок.
Когато беше дете, го измъчваше един повтарящ се сън. В него се събуждаше у дома в леглото си. Беше сам, защото неговите родители и по-голямата, му сестра бяха изчезнали по необясним начин. Беше късно и нямаше ток, а всички прозорци бяха отворени към нощта навън. Къщата беше пълна с мъгла. Всеки път отхвърляше завивките, макар да знаеше, че не бива. Всички спомени за този сън бяха болезнени, незабравимо реални. Студът на мъглата по лицето, гладкото дърво на дюшемето под нозете му. Той излизаше от спалнята си и тръгваше към стълбището. Площадката на горния етаж беше пълна с гъста, подобна на супа сивкава пара. Слязъл до средата, той спираше, защото срещу него нагоре по стълбата пълзеше ужасяващо чудовище: огромно, подобно на котка, с пламтящи очи, остри зъби, огромни предни лапи със стърчащи жестоки, хищни нокти. Той стоеше вторачен и вкаменен от ужас. Бавно, много бавно все по-голяма част от създанието излизаше от мъглата. Провиснала мазна грива и рамене, потрепващи от мускули. Докато се приближаваше, то го гледаше, без да примигва, а дълбоко от гърдите му се откъртваше звук. Звук, който той по-скоро усещаше, отколкото чуваше. Неизказано първичен рев на омраза, глад, желание… Тогава парализата го напускаше, той се обръщаше и хукваше, пищейки, нагоре към своята стая, а стълбището се люшкаше под тежестта на създанието и трясъкът на неговата маса се приближаваше все повече, а смрадта на дъха му топлеше врата му…