След вечеря Маршал се върна в лабораторията, където беше прекарал деня в здрава работа, без да се види с никого. Тъй като по-голямата част от снимачния екип беше отвън и се подготвяше за предаването на следващия ден, базата бе относително спокойна и нямаше какво толкова да го разсейва. Надвесен над една таблица с данни от изследванията, той беше толкова погълнат от работата си, че не чу как вратата на лабораторията тихо се отвори. Не усети, че има компания, докато един женски глас не започна да декламира:
Той се изправи и обърна назад. Кери Екберг по джинси и тениска беше вътре и се облягаше на масата. В ъгълчетата на устата й се криеше усмивка.
Той цитира в отговор:
— Значи така — каза той. — Отново ли се появиха?
— И още как.
— Знаеш ли, откакто дойдох тук и за първи път видях тези светлини, все чакам някой да цитира Робърт У. Сървис. Но не смятах, че ще си ти.
— Заобичах го, откакто по-големият ми брат ме уплаши до смърт, защото ми чете на глас „Кремацията на Сам Макги“ в двуместна палатка на светлината на фенерче.
— Моята история не е много по-различна — той погледна часовника си. — Боже мили, десет часа. — Маршал се протегна, за да си изправи гърба, и погледна към нея. — Смятах, че ще хвърчиш наоколо с всевъзможни подробности за уточняване в последната минута.
Тя поклати глава.
— Аз съм изпълнителен продуцент, забрави ли? Върша предварителната работа, грижа се всички да знаят какви са следващите им стъпки. След като талантът пристигне, се отдръпвам назад и гледам как се разгръща.
Талантът, помисли си Маршал, сещайки се за несъстоялата се среща между Екберг и Ашли Дейвис, на която стана свидетел тази сутрин.
— А ти? Не съм те виждала цял ден. Какво голямо откритие направи?
— Ние, палеоеколозите, не правим големи открития. Просто се опитваме да отговаряме на въпроси и да запълваме празнините.
— Тогава защо работиш толкова до късно? Това няма къде да избяга — махна с ръка тя по посока на глетчера.
— Всъщност намалява много по-бързо, отколкото можеш да си представиш. — Той се обърна към масата и взе едно малко жълто цвете. — Тази сутрин го намерих пред оградата на базата, беше пробило снега. Преди десет години най-северният ареал на това цвете беше на сто и шейсет километра южно оттук. Това показва как глобалното затопляне е променило нещата само за едно десетилетие.
— Но нали глобалното затопляне подпомага твоята работа?
— Топенето на ледника ми помага да събера повече проби по-бързо. Мога да събирам всичко от лицето на топящия се ледник: цветен прашец, насекоми, борови семена и дори въздушни мехури, за да определя количеството въглероден окис в древния въздух. Това, разбира се, е по-приятно, отколкото ваденето на сондажни сърца от леда. Но не означава, че съм привърженик на глобалното затопляне. Учените трябва да бъдат обективни.
Тя го гледаше, а шеговитата й усмивка ставаше все по-широка.
— А ти такъв ли си? Обективен?
Той се поколеба. После въздъхна.
— Ако искаш да знаеш истината… не. Глобалното затопляне ужасно ме плаши, но не съм активист. Просто разбирам по-добре последствията от останалите хора. Ние вече губим контрол над положението.
Земята е забележително издръжлива, тя е напълно способна да се възстановява сама. Но тенденцията на затопляне се ускорява твърде бързо, а едновременно с него настъпват още сто верижни реакции…