Той спря и тихичко се засмя.
— Предполага се, че трябва да бъда неутрален по този въпрос. Ако Съли ме чуе какви ги приказвам, ще му падна в ръчичките.
— Няма да му кажа. Оценявам високо това, че си искрен.
Той вдигна рамене.
— Всъщност е много смешно. В краткосрочен план аз имам полза от топенето на ледника, но когато той изчезне, всички доказателства, които са нужни за моите изследвания, ще изчезнат заедно с него. Всичко ще бъде отмито в океана. Това е единствената ми възможност да проуча глетчера и да събера проби.
— Значи за това гориш тока до късно. Съжалявам, че те прекъснах.
— Шегуваш ли се? Много се радвам на посещението ти. Не само аз съм зает. Погледни себе си: задаваш въпроси, вършиш подготвителната работа, за да изглежда звездата добре. А тя май не е особено благодарна за здравата ти работа.
Кери направи гримаса, но отказа да бъде въвлечена в подобен разговор.
— Ние, изпълнителните продуценти, носим своя кръст точно както и ти твоя — тя хвърли поглед встрани. — Свириш ли? — и тя посочи синтезатора, облегнат на стената в ъгъла.
Маршал кимна.
— Най-вече блус и джаз.
— Добър ли си?
Той се засмя.
— Предполагам, достатъчно. Бих могъл да си вадя хляба с това, но свиря с група в един клуб в Уобърн. Най-вече обичам да настройвам синтезатори. Разбира се, днес това вече не се налага, защото всички звуци са предварително подготвени, а ти само избираш формата на вълната от компютърното меню. Но като младеж обичах настройващите осцилатори и филтри. Сам си направих синтезатора.
— Някой ден трябва да ни посвириш. — Тя стана. — Мисля, че е по-добре да се връщам навън. Преди малко подготвих откъс за Северното сияние и предполагам, че Емилио вече снима.
Маршал също се изправи.
— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.
Горе в помещението за аклиматизация Маршал видя, че термометърът показва минус два градуса. Той облече олекотената си парка, поведе Кери Екберг през сборния район и след това навън от базата, където попаднаха в средата на контролиран хаос. Въпреки късния час плацът бе оживен от звуци и светлини. Сценични работници издигаха триподи за камери и разполагаха на позиция големи подпорни конструкции срещу хранилището, подготвяйки снимачната площадка за снимките на следващия ден. Недалеч от караваната на Ашли Дейвис един осветител монтираше прожектор, за да усили светлината за предстоящите снимки. Тонтехникът обсъждаше оживено нещо с Фортнъм, главния оператор. Улф, човекът за връзка с кабелната телевизия, стоеше като привидение до снегомобила с ръце в джобовете и мълчаливо наблюдаваше случващото се. Още десетина души просто висяха наоколо на малки групички и гледаха към нощното небе.
Маршал последва примера им и погледна нагоре. От онова, което видя, направо му спря дъхът. Беше предполагал, че ярката светлина около него е напълно изкуствена. Вместо това видя, че тя идва от най-странното и необикновено северно сияние, което някога беше виждал. Цялото небе пламтеше от слоеве вълнообразно полюшваща се светлина. Стори му се, че беше материална, гъст, подобен на живак блясък, който сякаш пълзеше по небето. Тя висеше толкова ниско над главата му, че той изпита нелепия подтик да се наведе. Имаше цвят, който му беше трудно да опише: невероятно наситено тъмночервено с призрачен, лек радиоактивен блясък.
— Исусе — промърмори той.
Екберг го погледна.
— Мислех, че вече си свикнал.
— Това не е обикновено северно сияние. Обикновено виждаш променящи се цветни ивици. Но тази вечер има само една. Виж колко е наситена.
— Да, прилича на вино. Или кръв. Доста е зловещо. — Тя го погледна, а лицето й призрачно блестеше с отразена светлина. — Значи досега не си виждал подобно?
— Всъщност само веднъж. През нощта, когато открихме тигъра. — Той замълча. — Но тази вечер ефектът е два пъти по-силен. И е толкова ниско на небето, че направо можеш да го докоснеш.
— Въобразявам ли си, или издава звуци? — Екберг беше наклонила глава настрана и сякаш се ослушваше. Маршал направи същото. Той знаеше, че е невъзможно. Но въпреки това сред дрънченето на екипировката и бученето на генераторите се чуваше нещо. В един миг трещеше като далечна гръмотевица, а в следващия стенеше като раждаща жена и винаги в съзвучие с отслабването и усилването на светлината. Той си спомни словата на възрастния мъж: „Древните са бесни. Яростта им оцветява небето с кръв. Небесата крещят от болка като раждаща жена“.
Маршал поклати глава. Беше чувал истории за това как Северното сияние пъшка и плаче, но винаги ги беше причислявал към легендите. Може би защото светлината беше много по-близо до земята от обикновено, възникваше някакъв свързан с това звуков феномен. Точно се готвеше да се върне вътре, за да вдигне под тревога колегите си, когато забеляза Феръдей. Биологът стоеше между две сглобяеми бараки с магнитометър в едната ръка и цифрова камера в другата. Изглежда също беше забелязал какво става, защото и двете бяха вдигнати към небето.