Маршал усети движение откъм едната страна, обърна се и видя, че се приближават арктическият шофьор и неговият спътник. Въпреки студа шофьорът още носеше ярката си риза на цветя.
— Страхотна гледка, а? — каза той.
Маршал просто поклати глава.
— Виждал съм доста северни сияния — продължи мъжът, — но това надминава всичко.
— Инуитите вярват, че това са духовете на мъртвите — отговори Маршал.
— Така е — потвърди пътникът с подстриганата брада. — При това не са особено дружелюбни. Те използват небето, за да играят футбол с човешки черепи. Легендата твърди, че ако подсвирнеш, когато Северното сияние е загаснало, тези духове може да слязат и да вземат и твоята глава.
Екберг потрепери.
— Тогава, моля ви, никакво свирене. Аз много държа на главата си.
Маршал погледна новопристигналия с любопитство.
— Не бяха чувал това.
— И аз, докато не преспах в Йелоунайф — Той кимна към шофьора. — Там този приятел любезно ми предложи да ме докара.
Маршал се засмя.
— Нямахте много доволен вид, когато слязохте от камиона.
Брадатият пусна тънка усмивка. Вече се беше съвзел след пътуването, което изглежда е било много мъчително.
— Тогава ми се стори добра идея — той протегна ръка. — Казвам се Логан.
Шофьорът последва примера му.
— А аз Карадайн.
Маршал представи Кери Екберг и себе си.
— Нещо ми подсказва, че не си оттук — обърна се той към шофьора.
— Точно така. Веро Бийч, Калифорния. Заплащането тук е страхотно, но от друга страна, в Аляска има прекалено много неща, от които изобщо нямам нужда.
— И от какво по-точно? — полюбопитства Екберг.
— Снегът, ледът. Хората. Особено мъжете в червени фланелени ризи.
— Мъжете — повтори Екберг.
— Точно така. По тези места съотношението мъже/ жени е десет към едно. Казват, че ако една жена прояви интерес, изгледите са добри, но гледката обикновено е кофти.
Всички се засмяха.
— Трябва да се връщам в базата — каза мъжът на име Логан. — Изглежда информацията за пристигането ми не е дошла навреме и добрият сержант Гонзалес се нуждае от обяснение за присъствието ми тук. Беше ми приятно да се запознаем. — Той им кимна последователно и тръгна към главния вход.
Те го наблюдаваха как се отдалечава.
— Не го познавам — обърна се Екберг към шофьора. — Да не би да е от екипа на Ашли Дейвидс?
— Сам си е господар — обясни Карадайн.
— Тогава какво прави тук?
Шофьорът вдигна рамене.
— Каза ми, че е професор. Обясни, че бил енигмолог.
— Какъв? — попита Маршал.
— Енигмолог.
— Значи е с теб, така ли? — попита го Екберг.
— Не — отрече Маршал. — И за мен е загадка.
Той се огледа отново. Атмосферата беше изпълнена с такова вълнение, че се усещаше направо физически и не можеше да бъде обяснено изцяло със Северното сияние. Въпреки трескавото щуране като в мравуняк, изглежда всичко вървеше по график. Грижливо изчисленото разтопяване на ледения блок вече беше започнало. От време на време Маршал виждаше как от пода на хранилището прокапва вода от стопения лед. Утре в четири след обед, когато на Източното крайбрежие щеше да е настъпило най-гледаното телевизионно време, камерите щяха да заработят и документалният филм на живо да започне. Накрая щяха да отворят хранилището. А след това, осъзна изведнъж Маршал, екипът щеше да си събере багажа и върху връх Страх отново да се спусне спокойствие. И през оставащите две седмици от техния престой работата им щеше да тръгне в обичайното русло.
Той гореше от нетърпение да се върне предишното спокойствие. Въпреки това не можеше да отрече, че в тази нощ има нещо специално, нещо необикновено и вълнуващо, и изпитваше нелепо удоволствие, че е част от нея.
В този момент Ашли Дейвис излезе от караваната, придружавана от Конти, личната си помощница и пресаташето. Те се насочиха към малкото празно пространство около пропуска, където Фортнъм, Тусан, главният осветител и началникът на сценичните работници ги очакваха.
— Сигурна ли си, че си се облякла достатъчно топло? — чу Маршал угодническия глас на Конти.
— Добре съм, скъпи — отговори Дейвис с тона на мъченица, примирена със ставащото. Беше сменила скъпия хермелин с елегантно яке от мармот с качулка.
— Снимките няма да отнемат повече от десет минути, и то в най-лошия случай — каза Конти. — Вече сме заснели фоновете и останалите неща. — Те дори не погледнаха към Маршал, когато минаха край него.