— По-добре да се залавям за работа — каза Екберг. — Ще се видим по-късно. — И тя се присъедини към пресаташето, което завършваше малката процесия.
Карадайн се ухили и поклати глава. Той дъвчеше голямо топче дъвка, което караше скулите му да се издуват като бузи на хамстер.
— Какво ще кажеш? Да останем ли да гледаме този цирк?
— Ако можеш да устискаш на студа — отговори Маршал и кимна към леката риза на шофьора.
— По дяволите, та това не е студ. Хайде, ела да си намерим места на първия ред. — Мъжът взе два сандъка, обърна ги по дължина, разположи се на единия и с церемониален жест покани Маршал да седне до него.
Край пропускателния пункт настъпи последна суматоха, прожекторите светнаха, Кери пусна аутокюто, за да провери дали работи, звуковата проба също мина. Носът на Ашли Дейвис беше напудрен за последен път, преди да прогони гримьорката с ругатня. После се чу трясъкът на електронната клапа, Конти изрева:
— Начало! — и камерите заработиха. Капризното и гневно изражение на Дейвис на мига се смени с омайваща усмивка, а лицето й някак си стана едновременно развълнувано, драматично и съблазнително.
— Мигът почти настъпи — каза тя в камерите с притаен дъх, сякаш беше участвала в цялото бачкане през последната седмица. — След по-малко от двадесет и четири часа хранилището ще бъде отворено и древната загадка ще бъде разрешена. Сякаш природата сама разбира колко е сериозен този миг, затова тази вечер ни показа най-необикновената игра на Северното сияние, ненадмината по своето величие и привлекателност…
15
Въпреки че база „Страх“ потъна в относителна тишина, защото всички си бяха легнали в очакване на тежкия утрешен ден, Маршал както обикновено прекара неспокойна нощ, въртейки се в спартанската си стая. Колкото и да се опитваше, не можеше да си намери удобно място. Щом придърпваше завивките, му ставаше прекалено топло, а отхвърлеше ли ги настрани, гърбът му замръзваше. От време на време мускулите на ръцете и краката му се свиваха спазматично и той не можеше да се освободи от усещането, че въпреки доказателствата, които сочеха противното, нещо съвсем не е наред.
Най-накрая потъна в полусън, в който пред вътрешния му взор се разгърна поредица тревожни образи. Беше навън и се разхождаше сам из вечната замръзналост под странното и гневно Северно сияние. В съня му то беше много по-ниско откогато и да било, толкова ниско, сякаш тежеше на раменете му. Докато вървеше, го гледаше със смесица от ужас и безпокойство. В един миг се спря и се намръщи от изненада. Пред него на неравната и замръзнала почва светлините наистина се срещаха със земята, лепкави ручеи като от наклонена свещ се стичаха наоколо. Докато гледаше, неясните очертания станаха по-големи, започнаха да се втвърдяват и придобиха форма. Появиха се ръце и крака. Настъпи ужасяваща пауза. После те започнаха да се приближават към него. Първо бавно, а после все по-бързо. Имаше нещо ужасяващо в приближаването им, защото телата непрекъснато ту се издуваха, ту хлътваха. А очевидният глад, с който протягаха своите къси ръце към него, бе ужасяващ. Той се обърна, за да побегне, но със страховитата пълзяща парализа на кошмарите откри, че оловните му крака са прекалено бавни, за да избяга…
Стресна се и се изправи в леглото. Беше потен, а чаршафите бяха усукани около него като саван на мъртвец. Погледна с ококорени очи наляво и надясно в мрака и изчака дъхът му да се успокои и спомените за съня да избледнеят.
След минута погледна часовника си. Беше пет без петнадесет.
— Мамка му — измърмори той и се отпусна отново на влажната възглавница.
Повече нямаше да може да заспи. Не и тази нощ. Отново се изправи, после стана и бързо се облече в сумрака на своята стая, за да се измъкне навън в коридора.
Базата беше толкова тиха, че му напомни за първите нощи, прекарани тук, когато лабиринтът на сенчестите коридори и дългите изоставени пространства сякаш се готвеха да надвият малката група учени. Стъпките му звънтяха по железния под и той изпита глупавия подтик да върви на пръсти. Остави секцията със спалните помещения зад гърба си, мина покрай лабораториите, столовата и кухнята и свърна надолу по коридора към един район на базата, който никога не използваха: лабиринт от помещения с екипировка и наблюдателни постове. Спря. В далечината се чуваше съвсем слаба музика. Предположи, че идва от нечий Си Ди плеър. На осемстотин километра околовръст тук нямаше радиостанции, а дори и по-отдалечените се съсредоточаваха върху цената на дизела и тазгодишното разгонване на лосовете.