С ръце в джобовете той навлезе по-дълбоко в лабиринта от подслушвателни постове. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от потискащото го мрачно предчувствие. То дори сякаш се усилваше. Извратеното убеждение, като се имат предвид вълненията на настъпващия ден, че ще се случи нещо ужасяващо.
Отново се спря. Тази клаустрофобична база, обгърната от бдително мълчание, само засилваше мрачното му настроение. Стигна до входното фоайе, мина покрай затъмнената караулка, пресече сборния район и навлече парката си, докато крачеше. Бяха минали само осем часа, откакто за последно беше вън, но в сегашното му психическо състояние нищо не можеше да го задържи в обитаваната от сенки база.
Той забеляза с изненада, че светлинният спектакъл на Северното сияние е станал още по-бурен: едно гъсто, наситено пулсиращо и трепкащо червено. То преобразяваше целия плац с неговите временни бараки и сглобяеми хижи, палатки и струпани на купчини припаси в монохромен космически пейзаж. Маршал прибра фенерчето в джоба си. Вятърът се беше усилил много и блъскаше хлабавите покривала и недобре вързаните въжета, но дори това не можеше да обясни призрачните пукания и стенания, които, беше готов да се закълне в това, идваха от светлините.
Имаше и нещо друго, което изглеждаше странно, но му трябваше известно време, за да осъзнае за какво става въпрос. Вятърът, който галеше бузите му, беше почти топъл. Сякаш в Зоната беше настъпило някакво фалшиво лято. Бавно дръпна ципа на парката. Трябваше да погледне термометъра, преди да излезе.
Запромъква се между ниските временни сгради, чиито гърбове бяха осветени в кървавочервено, а другите им части потънали в сянка. Докато крачеше, от гъсто струпаните сгради пред него прозвуча глухо блъскане.
Той се спря в червения сумрак. Дали имаше някого другиго навън?
Учените, снимачният екип и тайнственият новопристигнал Логан, всички спяха в базата. Единственото изключение беше Ашли Дейвис в нейната каравана и Карадайн, шофьорът. Той погледна към караваната. Беше тъмна и никъде не се виждаше дори най-слабата светлинка.
— Карадайн? — повика той тихо.
Блъскането се чу отново.
Маршал направи крачка напред и се показа между двете складови палатки. Сега вече можеше да вижда влекача на Карадайн. Погледна към задната част на кабината, където беше спалнята. Прозорците й бяха тъмни.
Той остана неподвижен и напрегнато се заслуша. Чу тъжния вой на вятъра, ниското боботене на дизелите в електростанцията, мъркането на помощния генератор, закрепен за задната част на караваната, и от време на време призрачното мърморене и стенанията, които изглежда идваха от Северното сияние. Но това беше всичко.
Поклати глава и се усмихна въпреки волята си. Ето го тук в навечерието на онова, което обещаваше да се превърне в най-паметния ден от неговия живот… а той изпада в умопомрачение заради някакъв лош сън. Ще отиде до оградата, ще я обиколи два пъти по дължина, а после ще се върне в своята лаборатория. Дори да не успее да свърши нещо полезно, поне можеше да опита. Той изпъна рамене и направи крачка напред.
Блъскането се чу отново. От мястото, където беше застанал, Маршал можа да определи посоката. Идваше откъм хранилището.
Той бавно тръгна натам. То стоеше самотно, северната му страна беше обляна в неестествената светлина, а останалата част тънеше в мрак. Дори без фенерчето Маршал можеше да различи блещукането на водата под него. Очевидно автоматичният процес на размразяване вече беше значително напреднал. Утре този стоманен контейнер и неговото съдържание щяха да бъдат звездите в предаването. Маршал извади фенерчето от джоба си и насочи лъча му към внушителната сребриста конструкция. Всичко изглеждаше непроменено, а наоколо нямаше никого другиго.
И тогава чу блъскането още веднъж. Въоръжен с фенерчето, Маршал установи източника: парче дърво, което висеше свободно в деветсантиметровия просвет под хранилището.
Маршал се смръщи. Немарлива работа, помисли си той. Трябва да се погрижат за това, преди да започне вариететната програма на Конти. Или пък нещо просто се е отчупило от конструкцията. Вятърът люшкаше парчето дърво точно над локвата мръсна вода от стопения лед…
… Не, тук нещо не беше както трябва. Това пред очите му не беше локва, а по-скоро езеро. Езеро, пълно с парчета мръсен лед. Защо имаше толкова много вода, и то за толкова късо време?
Той се приближи, коленичи и насочи лъча на фенерчето към водата от разтопения лед. Маршал се смръщи и повдигна лъча към отчупеното парче дърво. То изпука отново, когато вятърът го разлюля. Долният му край беше жестоко сцепен. Той бавно насочи светлината на фенерчето от дъската към долната част на хранилището.