— Да, защо наистина? — повтори Маршал. Той също си беше задавал този въпрос.
— Докато си почивах в стаята, влязох в интернет и се порових малко за Джеръми Логан. Излиза, че е професор по средновековна история в Йейл. Миналата година е публикувал монография за някакво генетично разстройство, което засегнало фараоните и семействата им в Древен Египет. А по-миналата — монография за някакъв спектрален феномен в Салем, Масачузетс. Спектрален феномен — той почти се изплю. — Това звучи ли ви като работа на професор по история?
Когато никой не отговори, Съли въздъхна и се огледа.
— Добре де, тези предположения няма да ни доведат никъде. Райт, за какво искаше да ни видиш? Да не би, за да споделиш последната си теория за деня?
Феръдей го стрелна с поглед.
— Не теория, а няколко снимки — отговори той.
Съли изръмжа.
— Пак ли снимки? Затова ли сме тук? Трябва да знаеш, че си сбъркал професията си.
Феръдей не обърна внимание на думите му.
— Когато Евън ни каза за кражбата, щом първите викове и писъци утихнаха, аз отидох при хранилището. Вратата беше широко отворена. Изглежда никого вече не го беше грижа за него. Затова направих малко снимки.
Съли се смръщи.
— Защо?
— Защо човек прави снимки? За да документира нещо — той направи пауза. — Конти вече ни обвиняваше. Затова си помислих… е, може би ще открия доказателства, които ще ни оневинят. Обаче успях да ги разпечатам едва преди час. — Той отвори папката пред тях, извади десетина снимки 8х10 см и ги подаде на Съли.
Климатологът бързо ги разгледа и ги подаде на Маршал, като беше очевидно, че нищо не го е впечатлило. На първата се виждаше неясната вътрешност на хранилището. Различни по големина парчета лед покриваха пода, но иначе то беше празно, като се изключи нагревателят в задната част и голямата дупка между Т-образните греди. Той се обърна, за да види втората снимка. Тази беше по-ясна: близък план на самия отвор.
— Е? — настоя Съли.
— Хората говореха, че крадецът трябва да е пропълзял под хранилището — отговори Феръдей. Той свали очилата и започна да ги почиства в края на вратовръзката си. — И е нарязал ледения блок с ножовка.
— Да, всички чухме това. И какво от това?
— Видя ли снимката на дупката? Обърни внимание на резките.
— На какво?
— На резките от триона. Ако някой е влязъл в хранилището отдолу, следите би трябвало да вървят отдолу нагоре. Когато огледах краищата на дупката обаче, резките сякаш вървяха точно в обратната посока. От горе на долу.
— Дай да видя — Съли дръпна снимките от ръцете на Маршал и ги огледа внимателно. — Нищо не виждам.
— Може ли? — Маршал си взе снимките обратно, и отново заразглежда близкия план. Въпреки че сребристата боя на пода отразяваше ярката светлина в хранилището, той веднага видя, че Феръдей е прав. Треските не стърчаха от долу на горе, а очевидно сочеха надолу.
— Който и да го е направил, не е проникнал отдолу — каза той. — Изрязали са дупката отвътре.
Съли махна с ръка.
— Заприличали сте на Улф и си въобразявате разни неща.
— Не, всичко се вижда съвсем ясно — Маршал погледна към Феръдей. — Знаеш ли какво означава това?
Феръдей кимна.
— Означава, че който и да е откраднал котката, е знаел комбинацията на ключалката на хранилището.
18
Досега Маршал не беше прекрачвал по-навътре от прага в просторния апартамент на Конти. Обаче щом режисьорът му махна да влезе, той веднага разбра защо Конти е заел не само квартирата на командира, но и тази на неговия заместник. Несиметрично разположените, но спартански помещения на равнище В, бяха превърнати в дълъг разкошен салон. Навсякъде имаше кожени дивани, кадифени отоманки и тапицирани пейки, а подовете бяха застлани със скъпи персийски килими. Драперии и постмодерни картини в не натрапващи се рамки скриваха сивите метални стени. Центърът на помещението се заемаше от огромен сто инчов плазмен телевизор, а основата му бе скрита от редица кресла, подредени пред него. Частно кино за гледане на новини, игрални филми и, Маршал беше сигурен, най-големите успехи на Емилио Конти.
Режисьорът беше любезен и дори весел, а единственият признак, че не е спал от тридесет и шест часа, бяха тъмните кръгове по очите му.
— Добро утро, д-р Маршал — посрещна го той с усмивка. — Добро утро. Хайде влизай. Седем и половина, чудесно. Оценявам точността. — Той беше гледал нещо на широкия екран с черно-бяла, леко зърнеста картина, но с едно щракване на дистанционното го изключи.
— Заповядай, седни.