Маршал поклати глава.
— Това е лудост. Документалният филм трябваше да бъде излъчен на живо вчера, а днес щяхте да си заминете. Защо да си усложнява живота със саботаж?
— Вярно, аз щях да си замина днес. Но постпродукцията на успешно предаване отнема още няколко дена. Да не говорим за разглобяването на снимачните площадки и събирането на екипировката. Когато казах на Съли какъв е приблизителният времеви план, той не изглеждаше особено зарадван. — Конти го погледна изпитателно. Усмивката му вече я нямаше. — Съли ми прилича на импулсивен човек. А ти не. Затова се спрях на теб. Въпреки малкия ни сблъсък онзи ден смятам, че си разумен човек. Може би много повече от своите колеги осъзнаваш какъв е залогът. Така че къде, по дяволите, е шибаната котка?
Маршал отвърна на втренчения му поглед. Въпреки грижливо композираното му изражение, беше очевидно, че Конти играе за банк, търсейки какъвто и да е начин, за да спаси положението.
— А Логан? — попита Маршал, спомняйки си снощния разговор в помещението за ПРВН. — Пристигна тук от нищото. Никой не знае какво иска. Казаха ми, че е професор в Йейл. Професор по история. Това не ти ли се струва странно и много подозрително?
— Странно е. Толкова странно, че трябва да го изключа като заподозрян. Той е прекалено очевиден. Между другото вече ти споменах. Аз залагам на саботаж, а не на кражба. А д-р Логан няма причини да саботира моето предаване. И така, къде е котката? Мисля, че Съли трябва да ти е казал. Може ли да бъде намерена отново?
— Съли нищо не ми е казвал. Сбъркал си адреса, човече. Трябва да търсиш сред твоите собствени хора.
Конти го изгледа внимателно, а изражението му постепенно се отпусна и започна да излъчва нещо като съжаление.
— Това е работа на Улф. — Той въздъхна. — Слушай, дълго време обмислях положението и мога да изляза от него по два начина. Ако намеря котката, мога да направя филма, който първоначално възнамерявах да снимам. С моите способности мога да превърна дори това забавяне в изгода. Ще направя нещата по-вълнуващи и ще увелича публиката. Всички ще спечелят. Или… мога да превърна случилото се в криминална история.
Той посочи с палец към екрана на плазмения телевизор.
— Винаги съм искал да направя криминален филм. И сега ще имам възможност, с тази разлика, че ще разкажа истинска история. Грандиозна история, документирана лично от мен, която се развива в реално време. Саботажът, разследването, крайният триумф на справедливостта. Д-р Маршал, подобна история никога няма да умре. Представи си рекламата, положителна или отрицателна, за хората, които участват. Единственото, което трябва да направя, е да разпределя ролите. Да намеря героя и… злодея.
На големия екран Виктор Матюър пресичаше оживена улица, а силуетът на града зад гърба му се извисяваше като безброй зъби.
— Погледни го — каза Конти. — Някакъв най-обикновен Джо, попаднал в нещо по-голямо от него самия. Напомня ли ти някого?
Маршал не отговори.
Конти отново се размърда.
— Е, д-р Маршал, какво избираш? Ще постъпиш ли както трябва? Ще помогнеш ли на ченгетата, като предадеш лошия? Или ще направиш нещо друго… нещо много по-глупаво?
Когато Матюър изчезна от екрана, камерата панорамира друга фигура, която се криеше в тъмна пресечка. Блед, слаб, облечен изцяло в черно, с бяла вратовръзка и със странно безизразни очи. Томи Удо. След като излезе от скривалището си, той се огледа внимателно, а после изчезна в един вход.
— Винаги съм харесвал Ричард Уидмарк в тази роля — каза Конти. — Играе толкова добре психопат. Неговият маниеризъм, нервният му смях като лай на хиена — истински гений.
Сега убиецът се качваше безшумно по тясно стълбище.
— Надявах се да дам на теб ролята на Матюър — продължи Конти, — но сега не съм толкова сигурен. Започваш повече да ми приличаш на Уидмарк.
Убиецът беше влязъл в апартамента и се изправи пред ужасената възрастна дама в инвалиден стол.
— Това е майката на Ник Бианко — обясни Конти.
Камерата наблюдаваше с монохромно безразличие, докато мъжът разпитваше и блъскаше жената. Сега Уидмарк се усмихваше със странна крива усмивка, завъртя инвалидната количка и я избута от бедняшкия апартамент на стълбищната площадка.
— Гледай сега — обади се Конти. — Впечатляващ момент от историята на киното.
Уидмарк, който продължаваше да се усмихва, бледа ухилена мъртвешка глава в черен костюм, разположи количката срещу най-горните стъпала. Настъпи съвсем къса пауза. След това с внезапен мощен тласък той я запрати заедно с нейния ритащ и махащ с ръце обитател надолу по пътя, от който нямаше връщане.