Маршал погледна от Феръдей към Чен и обратно.
— Естествени? Не разбирам.
Този път Чен отговори.
— Не са следи от рязане, а по-скоро от прегризване.
Този път настъпилото мълчание продължи много по-дълго.
— Райт, как за Бога очакваш от мен да повярвам това? — най-накрая попита Маршал, опитвайки се да не позволи в гласа му да прозвучи дълбокото неверие.
Феръдей отново се прокашля.
— Виж какво — каза той с по-тих глас, — когато стигна до факти и разбера нещо, ще ти кажа. Няма да го скрия, просто не искам повече разправии със Съли.
— Съли — повтори Маршал замислено. — Имаш ли представа къде е?
— От часове не съм го виждал.
— Добре — Маршал почувства как лицето му се изкривява от загриженост. Той се надигна от масата.
— Нали ще ми кажете, ако научите нещо?
Феръдей кимна. След като хвърли последен изпитателен поглед към двамата мъже, Маршал се обърна и бавно излезе от лабораторията.
22
Джеръми Логан крачеше внимателно по тесните коридори на равнище Д. Отнело му беше почти деветдесет минути проучвания да стигне до него — най-ниското равнище на централната секция на база „Страх“. Докато проникваше все по-дълбоко в базата, той откриваше коридори, задръстени с нарастващо количество призрачни останки: струпани едно върху друго писалища, инструменти, древни електрически уреди, гниещи кутии, пълни с електронни лампи. Човек имаше чувството, че всички неизползвани неща в базата с течение на годините бяха потънали на дъното.
Равнище В е било място, откъдето се е подпомагала работата на хората, настанени в базата: кухни за приготвяне на храната, пералня, шивалня. На равнище Г е била интендантската служба и безброй складови помещения заедно с няколко ремонтни работилници. С всяко по-долно равнище броят на работещите лампи намаляваше. За разлика от задушаващата топлина горе, тук цареше голям студ. Неприятната миризма на базата, неизбежна дори на горните равнища, тук беше значително по-силна. Логан сбръчка нос от миризмата на гнилоч и мухъл.
Равнище Д беше разбъркана смесица от спомагателни помещения и механични системи. Тук таваните бяха дори по-ниски, отколкото другаде и почти изцяло покрити от тръби и кабели. Повечето крушки бяха отвити от фасунгите, а тези, които бяха останали по местата си, не работеха. Логан се придвижваше бавно от помещение на помещение, а лъчът на фенерчето му се стрелкаше наляво и надясно. Много от предметите бяха покрити със стари мушами, които се бяха запазили добре в студения сух въздух. Той се запита кога ли някой е бил за последен път толкова дълбоко в базата. Имаше чувството, че е влязъл в машина на времето.
Спря пред нещо, което изглежда беше резервен контролен център, убежище, в случай че основните системи горе престанат да работят. Черните екрани на мониторите и осцилоскопите проблясваха в отговор, когато светлината на фенерчето минаваше по тях. Цареше пълна тишина. По прищявка изключи фенерчето и веднага беше обгърнат от пълен мрак. След този експеримент побърза да го включи отново. Логан излезе от контролния център и тръгна надолу по коридора, като си каза, че е трябвало да донесе резервни батерийки или за предпочитане резервно фенерче, за да замести онова, което щеше да се изтощи.
Преди коридорът да свърши при едно Т-образно кръстовище, той мина край още няколко претъпкани помещения, зад чиито полуотворени врати зееха правоъгълници от мрак. Логан спря и опита да се ориентира из този военен лабиринт. Ако не бъркаше, коридорът отляво водеше приблизително на юг. Той зави надясно и продължи.
След осемнадесет метра коридорът свърши пред тежка метална врата или по-скоро люк без прозорци, затворена с дебели резета. На тавана над главата му висеше червена крушка, защитена от метална решетка, която не светеше като всички останали на равнище Д, а на близката стена имаше завинтена табелка със следния надпис: „Предупреждение! Вход само с предварително разрешение. Изисква се допуск до секретни материали Ф–29“.
Логан прочете табелката веднъж, а после и втори път. После плъзна лъча по металния люк. Пристъпи, побутна резетата, но те не помръднаха. Вгледа се по-внимателно и видя, че дори да успее да завърти резетата, пак нямаше да успее да го отвори, катинар беше прекаран през отвора в едно от тях.
Изведнъж Логан се обърна. С гръб към люка, той прониза мрака в коридора със светлината на фенерчето. Базата беше мъртвешки тиха. Не беше виждал човек почти час и половина. Въпреки това беше сигурен, напълно и без съмнение, че току-що чу нещо.
— Кой е там? — провикна се той.
Никакъв отговор.
Стоеше напълно неподвижно, като се изключи ръката, която местеше фенерчето. Дали е някой от снимачния екип, който търси изчезналия труп? Никой не може да е толкова глупав, че да го довлече чак тук долу или да разшири толкова търсенето.