Ашли Дейвис не споделяше тези чувства. Тя седеше безутешна на една маса в офицерския стол, а елегантно коафираната й глава беше подпряна на дланите, вторачена в стенния часовник за металната решетка. Това, реши тя, е жив ад. Дори по-лошо. Мястото вонеше. Храната беше под всякаква критика. Намираше се на милиони километри от най-близкия водолечебен център. Дори с цената на живота си човек не можеше да получи чаша хубаво еспресо с аромат на бергамот. А най-лошото беше, че мястото е затвор. Докато бурята не спреше, тя бе заседнала тук и нямаше какво друго да прави, освен да си върти палците, докато бляскавата й кариера е в застой. Нямаше как да си тръгне, освен ако не решеше да го направи пеша. А ако й се наложи да остане тук още време, мислеше си Ашли мрачно, вероятно ще бъде принудена да стори точно това: да излезе в снега и мрака, както онзи тип от антарктическата експедиция на Скот… Беше водила предаване на тази тема, но просто не можеше да събере сили, за да си спомни името на горкия човечец.
А времето минаваше толкова бавно! Следобедът продължи цяла вечност. Принуди със заплахи гримьорите да й направят импровизиран масаж на лицето плюс маникюр и педикюр. После й сресаха косата. Беше уморила почти до смърт гардеробиерката, карайки я да й донесе първо една, после друга и накрая трета дреха за проба, докато реши какво да облече за вечеря. Вечеря. Това беше прекалено мила дума за подобно нещо. Май помия беше по-точно или може би отпадъци? А компанията по време на така наречената вечеря, която така или иначе никога не е била особено забавна, тази вечер беше направо мъртвешка. Само защото този идиот Питърс се оказа достатъчно тъп да налети на мечка, всички се държаха така, сякаш това е краят на света. Бяха забравили, че сред тях има звезда. Направо покъртително. Наистина покъртително, че не могат да я оценят и че се прахосва сред тях.
Тя въздъхна от раздразнение, извади цигара от дамската си чанта марка „Хермес“ и я запали с щракване на платинена запалка.
— Ашли, в базата не се пуши — долетя гласът на Конти. — Военни правила.
Дейвис изпръхтя възмутено, извади цигарата от устата, вторачи се в нея, пъхна я обратно и си дръпна дълбоко, след което я заби в чинията с изстинала тапиока. Докато издухваше дима от носа си, погледна към продуцента. Беше прекарала по-голямата част от последния час в напразни опити с молби, изнудване или фучене да уреди спешен полет от това ужасно място до Ню Йорк. Той каза, че било невъзможно. Всички полети, дори частните, били прекратени до второ нареждане. Нищо от онова, което тя каза, не го накара да отстъпи. Честно казано, той почти не й обърна внимание. Изглежда беше погълнат от нещо друго. Тя се сви на стола нацупено. Дори Емилио я приемаше като нещо, което му се полага. Направо да не повярваш.
Тя бутна стола си назад и се изправи.
— Връщам се в караваната — обяви Ашли. — Благодаря за приятната вечер.
Конти, който отново беше забил нос в бележките, които драскотеше, вдигна поглед.
— Ако срещнеш Кен Тусан — каза той, — моля те, прати го при мен. Аз ще бъда или тук, или в апартамента си.
Дейвис наметна хермелина си на раменете и не си направи труда да отговори. Браяна, нейната лична помощничка, също взе палтото си и стана от масата. По време на вечерята тя мълча, защото знаеше, че е неразумно да говори, когато шефката е в лошо настроение.
— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в караваната? — попита Конти. — Мога да уредя да ти приготвят стая тук.
— Стая? С обща баня, като във военен лагер? Емилио, мога само да се надявам, че се шегуваш. — Тя се обърна рязко, презрително замитайки пода с краищата на хермелиновото си палто.
— Но… — опита се Конти да протестира.
— Ще се видим на сутринта. И очаквам тогава да има готов за излитане хеликоптер.
Докато крачеше чевръсто към вратата, тя забеляза, че някой се приближава към нея. Беше мъжът, който бе докарал караваната й дотук. Стрелна го с къс поглед. Не беше грозен с това загоряло слабо тяло на сърфист. Но ужасната му пастелна хавайска риза беше проява на най-лошия възможен вкус. Освен това непрекъснато дъвчеше като преживно голямо топче дъвка.
— Госпожице — усмихна й се той, а после кимна на Браяна. — Никога не сме се запознавали официално.
Никога не са ме представяли официално и на моя шофьор, помисли си Дейвис и се намръщи.