Дълго време Маршал не отговори. След това бавно кимна.
— Ще взема снегомобила — обяви той. — Това е единственият начин за придвижване в тази вихрушка.
— Можеш ли да го управляваш?
— Да.
— Знаеш ли къде се намира лагерът на тунитите?
— Горе-долу. Не е далеч. Може би на около петдесет километра в северна посока.
Логан сгъна листа, пъхна го отново в малкия тефтер и го прибра в джоба. — Ще дойда с теб.
Маршал поклати глава.
— По-добре да отида сам. Индианците са против нашето присъствие тук. Освен това са подозрителни. Колкото по-малко хора, толкова по-добре.
— Това не е безопасно. Ако пострадаш, няма кой да ти помогне.
— В снегомобила има радиостанция. Ще внимавам.
Мен тунитите поне са ме виждали, а теб не те познават. Ще бъдеш по-полезен тук, като накараш колегите ми да побързат.
— Шефовете може да не са доволни, че взимаш снегомобила.
— Затова няма да им казваме. Ще гледам да се върна колкото може по-бързо. Предвид обстоятелствата се съмнявам, че изобщо ще забележат отсъствието ми.
Логан се смръщи.
— Естествено, осъзнавам, че е възможно индианците да носят отговорност за онова, което се случва. Ти сам го каза: те не ни искат тук. Можеш да попаднеш в капан.
— Така е, но ако могат да хвърлят малко светлина върху това, което става, стига това изобщо да е възможно, рискът си заслужава.
Логан вдигна рамене.
— Мисля, че нямам повече възражения.
Маршал стана.
— Тогава ела да ме изпратиш — И той кимна към вратата.
32
Стори му се, че Конти отговори още преди да почука на вратата.
— Влез.
Операторът влезе и тихо затвори вратата след себе си. Конти беше в далечния край на помещението, в импровизирания салон за прожекции, погълнат от видеото, което се виждаше на неговия огромен екран. Образът беше неравен и издраскан, но въпреки това лесен за разпознаване: горящият цепелин „Хинденбург“, който рухва на земята на военноморското летище Лейкхърст.
— А, Алън — посрещна го режисьорът, — разполагай се.
Фортнъм се приближи и седна в едно от удобните кресла срещу екрана.
— Как е Кен?
Конти притисна върховете на пръстите си, продължавайки да гледа в екрана.
— Сигурен съм, че ще се оправи.
— Чух нещо по-различно. Бил мръднал.
— Временно. Преживял е тежък шок. За това исках да говоря с теб. — Конти откъсна поглед от екрана, колкото да погледне Фортнъм.
— Докъде я докара?
Фортнъм предполагаше, че Конти го вика, за да обсъдят състоянието на Тусан. Вместо това изглежда режисьорът искаше да говорят по работа. Каза си, че не бива да се изненадва. При предприемчиви режисьори като Конти работата винаги стоеше на първо място.
— Заснех пет-шест хубави реакции на вестта за убийството на Питърс. Сега ги групирам.
— Прекрасно. Това е чудесно начало.
Начало? Фортнъм беше останал с впечатлението, че това са заключителните снимки: доста безвкусните кадри на документален филм за документално предаване. Студия за проект, който пое в твърде трагична посока.
Изображението на екрана изчезна. Конти взе дистанционното, натисна го и филмът започна отначало: „Хинденбург“, който спокойно се носи към мачтата, където трябва да бъде привързан. Огромна сребриста пура, която се носи над тревистите полета на Ню Джърси. Изведнъж от долната му част започнаха да изскачат пламъци. Към небето се издигнаха черни кълба дим. Цепелинът забави ход, в продължение на един ужасен миг остана да виси във въздуха, а после се смачка и започна да пада към земята. Огънят поглъщаше облицовката му, разкривайки едно по едно черните ребра на конструкцията.
Конти махна към екрана.
— Погледни това. Качеството на заснемането е ужасно, движението на камерата неравно. Напълно му липсва мизансцен. И все пак това вероятно са най-безсмъртните кадри, записани върху целулоид. Това честно ли е?
— Не мисля, че схващам накъде биеш — отговори Фортнъм.
Конти махна с ръка.
— Вземи нас: с всяка година подобряваме нашата техника, създаваме все по-сложни и красиви кадри, безпокоим се безкрайно за триточково осветление и разказвачески врезки или зрителската гледна точка. И накрая какво? Някой с филмова камера се оказва на подходящото място в точното време и за пет минути заснема нещо, което е по-известно от всички наши внимателно оркестрирани филми взети заедно.
Фортнъм вдигна рамене.
— Такъв е животът.
— Не непременно — Конти започна да бърника дистанционното.
— Все още не разбирам за какво става дума.
— Ами много просто. Може би този път съдбата, само този път, е поставила човек с нужните умения и инструментариум на подходящото място.