След като отминаха лазарета, единственото място в тази част, което беше използвано наскоро, коридорът стана още по-тъмен. Тук беше необичайно студено, като се имат предвид парниковите температури вътре в базата. Флюк се спря, за да закопчае горното копче на униформата си.
— Още малко — каза той с тон, който се надяваше да прозвучи любезно. — Още малко напред, а после надолу по едно късо стълбище. Ще донеса одеяла и спално бельо, а после ще видя какво мога да направя, за да светнат някои от тези лампи.
Дейвис измърмори приглушено някаква едносрична благодарност.
Стълбището се намираше в края на коридора и лежеше в кръг бледа светлина. Докато го наближаваха, Флюк се опита да забрави болките в ръцете, като си припомни какво трябва да свърши след това: да се погрижи помещението да бъде климатизирано и в прилично състояние, да вземе спалното бельо, завивките и крушките от домакинския склад, да прегледа плана на етажа, да…
Изведнъж той се закова на място.
Дейвис го погледна, изненадана от неочакваното му спиране.
— Какво има?
— Нещо не е наред — Флюк посочи с ръка наляво, където една тежка метална врата беше полуотворена. — Тази врата трябва да е непрекъснато заключена.
— Добре де, затвори я и да вървим — каза тя разтревожено.
Флюк остави чантите, свали радиостанцията от колана и натисна комутатора.
— Флюк вика Гонзалес.
Чу се пукане на статично електричество, а после гласът на сержанта:
— Гонзалес слуша.
— Сър, вратата към електростанцията е отворена.
— Затвори я и докладвай, ако видиш нещо подозрително.
— Да, сър. — Той стрелна поглед към Дейвис. — Някои от вашите хора да са обикаляли из този район?
— Откъде да знам? Те претърсваха най-различни места. Хайде, направи, каквото ти казаха, и да се махаме оттук.
Флюк се приближи към вратата. Нещо в начина, по който висеше в касата, му се стори необичайно. Той извади фенерче от джоба, светна и плъзна лъча по касата. После бързо откачи радиостанцията.
— Сержанте? — каза той в микрофона. — Сержант Гонзалес?
— Казвай, Флюк.
— Вратата… има вид, сякаш някой я е отворил с ритник. Ключалката е строшена.
— Редник Флюк, сигурен ли си?
— Да, сър. И не само това. Изглежда е избита отвътре навън.
— Идваме.
— Разбрано, край.
Флюк се приближи бавно, а лъчът на фенерчето му се плъзгаше по покрития с балатум под, след това нагоре по повредената врата и тясната черна цепка, която се виждаше иззад нея.
— Можем ли да тръгваме вече? — попита Дейвис. — Моля те!
— Само минутка. — Студът, който беше усетил, идваше оттам. Усещаше как прониква от отвора, сякаш самото помещение издишваше леден въздух.
Лекичко бутна с крак вратата, която тромаво се завъртя, скърцайки с пукнатите си панти. Той опипа вътрешната стена, намери ключа за осветлението и го щракна.
Флуоресцентните пръчки започнаха да примигват, осветявайки слабо пространството зад вратата. Това беше голям метален куб, в който в снопове бяха събрани електроизолационните тръби. Те идваха от електростанцията отвън, бяха закрепени с метални шини към стените и завършваха в понижаващите трансформатори за намаляване на волтажа, който влиза в мрежата на базата. Помещението трептеше от напрежение и Флюк го усети с кожата си. Той се огледа и лицето му се смръщи. Ето го източника на ледения въздух.
— Какво, по дяволите?… — измърмори той.
На далечната стена близо до пода имаше панел за достъп. Той представляваше квадрат със страна метър и двадесет. Оттам се влизаше в тунел за поддръжка на кабелите, които излизаха от помещението и минаваха под външната обвивка на базата. Обикновено панелът беше здраво заключен. Но сега висеше накриво на избитите панти и отвън нахлуваше арктически въздух.
— Ушите ми — обади се Дейвис. — Болят ме!
Флюк прекоси бързо помещението и клекна пред повредения панел. Хвана го за единия край и се опита да го намести в рамката, но той беше изкривен и не искаше да влезе. Опита отново, повдигайки го с цялата сила, на която беше способен. Пак нямаше късмет. Спря, за да си постопли пръстите и да си поеме дъх. Погледът му падна върху тунела, който започваше отвъд панела за достъп.
Той представляваше черна дупка може би с дълбочина три метра. В далечния й край външният панел за достъп също бе изтръгнат и Флюк виждаше очертанията на временните сгради и снежните ивици, които танцуваха подобно на привидения под смъртоносния вой на вятъра. Докато гледаше, осъзна, че и него го болят ушите. Но това не беше болка, каквато бе изпитвал преди, а странен дълбок звън, по-скоро почувстван, отколкото чут, придружен от неприятно усещане за напрежение, сякаш вътрешното ухо се подуваше в черепа му…