И тогава, щом клекна и се вторачи във виещите се снежинки в далечния край на тунела за поддръжка, те изведнъж изчезнаха.
Объркан той надникна в тунела, чудейки се дали външният панел не се е затворил от вятъра. Но неочаквано мракът се размърда и той осъзна, че онова, което изведнъж препречи зрителната му линия, е голяма сянка, която крадешком се движи към него надолу по тунела за поддръжка.
Той падна заднишком на пода с ужасен вик. Посегна да измъкне служебното си оръжие от кобура, но пръстите му изведнъж бяха станали дебели и непохватни и то издрънча на металния под. Флюк се опита да запази разсъдъка си непомрачен, да се изправи на крака и да побегне, но беше парализиран от шок и смайване. Сега нещото беше по-близо и изпълваше тунела за ремонт със своята маса, а докато Флюк го гледаше втренчено, болката в главата му нарасна толкова, че направо не се понасяше. Изведнъж усети неочаквана топлина по бедрата си, беше се изпуснал.
И тогава то влезе в помещението. Дейвис изпищя. Остър, пронизителен звук и нещото се обърна към нея. Флюк само гледаше. В познанията и опита му нямаше абсолютно нищо, нито кошмар, нито плод на трескаво бълнуване, нито творение на Всемогъщия или на принца на мрака, което да прилича на онова, което сега беше заедно с тях в помещението.
Дейвис изпищя отново, ужасяващ разкъсващ ларинкса звук, и тогава нещото се хвърли върху нея. Писъкът се усили на височина и сила, а после премина в отчаяно клокочене и гъргорене. Флюк усети, че го изпръска нещо топло и лепкаво. Изведнъж осъзна, че може да се движи. Залитна, изправи се и хукна отчаяно към вратата, забравил оръжието. Стори му се, че от много далече чува викове, някакъв предупредителен крясък. Но нещо се стовари отгоре му и изведнъж всичко изчезна от неговия свят, като изключим болката.
34
Предните стъкла на снегомобила Сно-Кат 1643РЕ бяха огромни. Те заемаха цялото пространство и от удобния си наблюдателен пункт на мястото на шофьора Маршал разполагаше с панорамен изглед към бурята. Макар че дебелото стъкло и металът го заслоняваха от яростта й, той усещаше как голямото превозно средство се люшка от жестоките пориви на вятъра. Чуваше как ледените късчета блъскат по стъклата, покрива и страните, сякаш са разочаровани, че не могат да пробият метала и да се докопат до него.
Маршал откъсна поглед от виещите се снежинки, за да може да погледне часовника си. Пътуваше вече почти четиридесет минути. След като беше напуснал непосредствената околност на базата и нейния лабиринт от цепнатини в лавата, беше поддържал постоянна скорост. Вечно замръзналата земя беше доста равна и той успяваше да кара с около петдесетина километра в час. Не знаеше каква е максималната безопасна скорост, с която би могъл да се движи, затова залагаше на сигурността. Беше излъгал Логан за уменията си — никога през живота си не бе управлявал снегомобил, но превозното средство се оказа много лесно за каране, с контролни уреди като на трактор или камион и отделни ключове за снегорина, лебедката, сигналната лампа на тавана и отоплителя на картера на скоростната кутия. Най-трудното, с което трябваше да свикне, бяха четирите стоманени вериги с независимо окачване, управлявани хидравлично чрез предна и задна задвижваща ос. Това, съчетано с тревожното количество стъкло по кабината, го караше да изпитва замайващото усещане, че е кацнал прекалено високо над земята.
Светлините от шестте халогенни фара на снегомобила се забиваха напред като копия, но едва пробиваха сумрака. Маршал се взря по протежение на лъчите им в бушуващата буря, а след това хвърли поглед на екрана на джипиеса, монтиран до арматурното табло. Знаеше, че лагерът на тунитите е разположен някъде около замръзналото езеро. Гонзалес го беше споменал веднъж. В паметта на джипиеса имаше само едно езеро, разположено на четиридесет и осем километра в северна посока, и то беше доста голямо, което превърна горивото в най-голямата му грижа. Резервоарът на снегомобила беше пълен наполовина. Това означаваше, че с деветдесет и три литра трябваше да стигне до езерото, да намери селото и да се върне обратно в базата. А нямаше представа какъв е разходът на огромната машина.
Продължи да напредва, а чистачките работеха бясно, за да се преборят с вихрушката от сняг и ледени иглички, които се блъскаха в стъклото. Той поклати замаяно глава, за да я проясни, и си каза, че е трябвало да вземе един термос кафе. Наистина ли бяха минали само тридесет и шест часа, откакто откри, че създанието е изчезнало?
Отново се запита защо тръгна на това пътуване, което като нищо може да се окаже напразно, а в най-лошия случай гибелно. Ако получеше повреда или му свършеше горивото, никога нямаше да го намерят навреме.