„Тунитите знаят отговора“. Преди петдесет години един учен беше написал тези думи. Човекът ги беше сметнал за достатъчно важни, за да ги сподели с хартията. Да ги шифрова и да ги скрие в стаята си. А днес един човек беше зверски убит. И друг — нападнат по най-странния възможен начин. Почти четиридесет души се намираха в сериозна опасност. Ако съществуваше и най-малката вероятност тунитите да знаят нещо — някой стар мит, устно предание, анекдотични доказателства, каквото ще да е, стига само да хвърли малко светлина върху онова, което измъчваше базата — заслужаваше си рискът.
Освен това Маршал имаше и лична причина. Независимо какво правеше или къде ходеше през последните седем дни, той никога не оставаше напълно сам.
Някакво присъствие постоянно се усещаше тук, сякаш някой непрекъснато наблюдаваше: две жълти очи, големи колкото юмруци със зеници като бездънни черни езера. След като за първи път ги беше видял да гледат към него от леда, те го преследваха. Палеоекологът в него искаше или по-скоро имаше нужда да разбере по-добре това създание. Дори Феръдей да беше прав, дори по някакъв начин то все още да беше живо и да е причинило последните жестокости, Маршал копнееше да разгадае неговите тайни. И би пропътувал много повече от четиридесет и осем километра в заслепяващата снежна буря, за да осъществи това.
Кабината се разклати силно. Първо веднъж, а после втори път — теренът започваше да става неравен. Маршал намали скоростта. Сега джипиесът показваше, че езерото се намира право напред — огромна синя стена, която заемаше целия малък екран. После се появи и зад прозорците. Сумрачна линия във виещия се сумрак, покрита с носен от вятъра сняг. Човек можеше да разбере, че е езеро, само по непрекъснатата, без характерни черти, хоризонтална линия.
Маршал намали скоростта още. Завъртя кормилото и започна да обикаля бреговете, търсейки някакви следи от живот. Вече беше изразходвал тридесет и седем литра гориво. Това означаваше, че може да предвиди само шест-седем литра за търсенето. Замръзналата земя започна да се спуска стръмно към брега и той трябваше да стиска здраво волана и постоянно да натиска крачния ретардер, за да се движи право напред.
Внезапно снегомобилът занесе силно на една страна. Осъзнавайки, че пред него е зейнала дълбока цепнатина в леда, Маршал завъртя обратно волана докрай и даде пълна газ. Кабината се залюля, когато металните вериги се впиха в гладката ледена повърхност. Маршал намали газта, опита се да намери равновесие между сцеплението и движението напред, за да не позволи на веригите да се плъзнат странично във все по-разширяващата се цепнатина. Голямата машина се залюшка насам-натам, най-накрая успя да издрапа през прага на ледената покривка и тупна тежко върху равната вечно замръзнала земя.
Маршал пусна снегомобила по инерция и го остави да спре. Поседя така с работещ на празни обороти двигател, докато сърцето му се успокои. След това даде газ и потегли бавно напред, отдалечавайки се от стръмния бряг.
И тогава през виещия се сняг той видя нещо или по-скоро му се стори, че видя: сиви сенки в странния сумрак на късното лято. Спря снегомобила и се взря напрегнато през предното стъкло. Определено там имаше нещо, разположено встрани от езерото. Завъртя волана и подкара машината напред. Когато наближи, тъмните сенки се превърнаха в грубо построени иглута. Бяха две, затрупани със сняг и трогателно малки, заобиколени от снежния водовъртеж.
Маршал спря снегомобила, загаси двигателя и дръпна ципа на парката догоре. Излезе от кабината и започна с мъка да се спуска по трапецовидната пътека. Обърнал главата си настрана, за да се предпази от зъбите на вятъра, той наближи първото иглу. То беше тъмно и студено, а входът му разкриваше черна празнота. Той се запрепъва към второто и коленичи пред него. То също беше изоставено, а кожените одеяла и другите кожи вътре бяха студени и корави.
По-нататък Маршал едва сега успя да види още три иглута и голяма снежна къща. Наоколо нямаше други постройки и той с изненада осъзна колко малка е всъщност последната общност на тунитите.
Трите иглута бяха празни както първите две. Обаче по стените на снежната къща трепкаха слаби оранжеви отблясъци. Вътре гореше огън.
За миг вятърът отслабна, сякаш за да си почине след цялото това духане. Когато облаците сняг се уталожиха, Маршал отново можа да види странното кървавочервено северно сияние, което висеше ниско на небето. То хвърляше призрачночервена светлина върху малкото село.