След като си пое дълбоко дъх, той се отправи към снежната къща, дръпна настрана кожата от карибу, която служеше за врата, и пристъпи внимателно вътре. Вътрешността беше тъмна, таванът нисък, а цялото пространство пълно с пушек. Подът беше разточително покрит с кожи и завивки. Маршал изтръска леда и снега от лицето си и се огледа. Когато очите му привикнаха, той осъзна, че вътре има само един човек, облечен в тежка парка от карибу, седнал пред малък огън.
Маршал отново си пое дълбоко дъх, а след това се изкашля.
— Извинете — каза той.
Дълго време фигурата остана неподвижна. После бавно се обърна към него. Лицето беше скрито в тъмна дупка, обрамчена от кожената качулка. Човекът вдигна ръка до качулката и я дръпна назад с преднамерено бавно движение. Съсухреното лице, покрито със сложни татуировки, се вторачи нагоре към Маршал. Това беше възрастният шаман, който беше дошъл в базата, за да предупреди учените да си вървят. В едната си ръка държеше рог от северен елен, украсен с фантастични линии и заврънкулки, а в другата кост със сложна резба. По кожата от северен елен пред него лежаха различни малки предмети: полирани камъни, малки кожени фетиши, животински зъби.
— Усугук — каза Маршал.
Мъжът кимна едва забележимо с глава. Съвсем не беше изненадан, че го вижда.
— Къде са останалите?
— Отидоха си — отговори шаманът. Сега Маршал си спомни гласа, тих и безизразен.
— Отишли са си? — попита той невярващо.
— Избягаха.
— Защо?
— Заради вас. И онова, което сте събудили.
— Какво сме събудили? — попита Маршал.
— Вече говорих с теб за това. Акаярга октаниярток. Гневът на древните. И куршуг.
Настъпи мълчание, а през това време двамата мъже се гледаха на светлината от трепкащите пламъци. Последния път, когато се срещнаха, възрастният човек изглеждаше разтревожен и уплашен. Сега просто имаше примирен вид.
— А ти защо остана? — най-накрая попита Маршал.
Шаманът продължаваше да го гледа, а черните му очи блестяха от отразяващия се в тях огън.
— Защото знаех, че ще дойдеш.
35
Плачът не беше особено силен, но отказваше да стихне. Постоянен звуков фон от монотонно ручене, който се смесваше с пукането на тръбите на парното и далечното бръмчене на генераторите. Когато Улф затвори вратата на офицерската столова, той заглъхна. Въпреки това остана в съзнанието на Кери Екберг. Съвсем действителен, като страха, който ги гризеше и отказваше да изчезне.
Тя огледа хората в столовата: Улф, Гонзалес и ефрейтор на име Марселин, Конти, преподавателят в Йейл Логан, Съли климатологът и няколко души от снимачния екип. На пръв поглед всички изглеждаха спокойни. Но въпреки това имаше нещо потайно в израженията им и начина, по който се стряскаха от неочаквани шумове. Всичко говореше за паника, макар и все още овладяна.
Гонзалес погледна Улф.
— Всички ли прибрахте?
Улф кимна.
— Всички са по стаите си. Наредено им е да останат там, докато не им кажем. Твоят редник Филипс е на пост.
Кери най-сетне успя да си възвърне говора.
— Сигурни ли сте, че са мъртви? — попита тя. — И двамата ли?
Гонзалес се извърна към нея.
— Госпожице Екберг, никой не може да бъде по-мъртъв от тях двамата.
Кери потрепери.
— Успяхте ли да го видите? — попита Конти с тих, безизразен глас.
— Аз само чух госпожица Дейвис да пищи — отговори Гонзалес. — Но Марселин успя.
Всички се обърнаха безмълвно към ефрейтора, който седеше сам на маса, с преметната през рамо карабина М16, и отнесено разбъркваше чаша кафе, отдавна забравил, че е там.
— Е? — подкани го Конти.
Младежкото лице на Марселин беше зачервено и стреснато, сякаш току-що някой му беше изтръгнал червата. Той отвори уста, но не се чу никакъв звук.
— Хайде, синко — опита се да го успокои Гонзалес.
— Не видях много — започна ефрейторът. — То завиваше по коридора, когато аз…
Той отново млъкна. Помещението беше тихо и изпълнено с очакване.
— Беше голямо — започна отново Марселин. — И имаше глава със…
— Продължавай — подкани го Улф.
— Имаше глава със… със… не ме карайте да го казвам! — Гласът му неочаквано се извиси почти до писък.
— Спокойно, ефрейторе — каза Гонзалес с прегракнал глас.
Марселин зяпна, за да си поеме въздух, а ръката, която държеше бъркалката, се напрегна. След минутка успя да се овладее. Обаче поклати глава в отказ да каже нещо повече.
Известно време никой в столовата не проговори. Накрая се обади Улф:
— И какво ще правим сега?
Гонзалес се намръщи.
— Не смятам, че имаме голям избор, освен да изчакаме времето да се оправи. Дотогава не можем да се евакуираме и не можем да получим подкрепления.