– Виждал ли си някого от другите? – попита Клоуи. – Бях с двама колеги, Жан Ангон и Артър Максуел.
– Не, съжалявам – отговорих. – Ти си единственият човек, когото срещнах, с изключение на няколко ботсвански готвачи, които ни заплашиха с мачете, и онзи, който ме доведе, но той е мъртъв.
Тя поклати глава и прехапа устни, загледана втренчено в пода.
– Защо беше дошла? – попитах. – Изследователско пътуване?
– Да – кимна. – Събирахме данни за мигриращите птици в резервата „Мореми Гейм“. Пристигнахме в делтата преди два дни. Лъвовете атакуваха привечер онзи ден. Скочиха от дърво. Водачът умря пръв, а после всички се разбягаха. Нямам представа как се измъкнах. Хукнах през водата и прекарах нощта на едно дърво. Щом чух колата ти, слязох и тръгнах по посока на звука. Връщах се през реката, когато видях крокодилите, и се покатерих на онази скала, а после просто стоях и ги чаках да си отидат...
Тя затвори очи и разтреперана, си пое дъх. Щом ги отвори отново, изведнъж осъзнах, че не съм я преценил добре. Не просто изглеждаше привлекателна. Имаше още нещо в лицето ѝ – строго и царствено. Беше красива.
– Ами ти какъв си? – попита. – Американски репортер? Документалист?
– Името ми е Джаксън Оз – представих се. – Дойдох, за да се опитам да документирам нетипичното поведение на лъвовете. Получих информация, че лъвовете тук, в Ботсвана, се държат странно, от човек, когото познавам... или по-скоро познавах. Ейб Биндикс, организира сафарита. Организираше. Брат му се занимавал с лагера, но изгубили контакт преди няколко дни и дойдохме да го потърсим. Търсехме вас, когато лъвовете ни нападнаха днес. Аз избягах, но Ейб загина. Нищо не можах да сторя.
Преди да се осъзная, Клои хвана ръката ми в своите. Наведе се напред и нежно ме целуна по двете бузи.
– Ужасно съм ти благодарна за това, което направи – промълви тя, без да пуска ръката ми, и се разплака. – Бях толкова уморена. Бях отчаяна. Ако не се беше появил в онзи момент, не съм сигурна дали... не знам дали щях да оцелея.
– Е, вече си тук – отвърнах. Осъзнах, че ми се иска отново да усетя устните ѝ. Стиснах ръката ѝ, взех бутилката с шампанско от бара и ѝ я подадох. – Успя. И двамата успяхме.
– Значи, не правиш документални филми. Кой... имам предвид, какъв си? – попита тя.
– Всъщност и аз съм учен. Биолог.
– От Колумбийския университет?
– Да – отговорих. – Как позна?
Тя отпи глътка от шампанското.
– Пишеше го на бельото ти.
Глава 29
– Джаксън Оз. Колумбийски университет – каза Клои. За свое огромно раздразнение почувствах, че лицето ми почервенява. – Мислех, че знам по име всички в Колумбийския. Познаваш ли... ъъъ... – Опря пръст в тънките си устни и извъртя нагоре очи, докато се опитваше да си спомни някакво име. – Майкъл Шрифт?
– Майк ми беше консултант – отвърнах.
– О, значи, си... ъъъ... студент? – попита Клои.
Харесвах акцента ѝ. Тази жена някак успяваше да направи състоянието на объркване секси.
– Е, аз всъщност се отказах – признах.
Тя ме погледна изкосо, личеше си, че се опитва да ме прецени.
– Отказал си се? Хм... нека отгатна. Ти имаш блог.
– Да – ободрих се. – Четеш ли блога ми?
– Не – каза тя и отпи още една глътка шампанско. – Просто налучках. Вече ще го правя. Все пак ми спаси живота.
Не ми хареса лекият сарказъм в тона ѝ. Когато нещата не се развиват в твой интерес, смени темата.
– Какви популации точно изследваше?
– През последните няколко години настъпи голяма промяна в популациите на някои мигриращи птици – каза Клоуи, прехвърли бутилката в другата си ръка и погледна етикета. – Невероятно рязка промяна. Не знаем защо.
– Какво имаш предвид? – попитах. – Умират птици?
– Не – отвърна Клоуи и обели станиола от бутилката с палец. – Точно обратното. Популациите от птици нарастват с изумителна скорост. В геометрична прогресия. Това е много, много странно.
Замислих се по въпроса. Подобно на жабите птиците също са сред видовете индикатори – животни, при които стабилността на популацията е мерило за стабилност в екосистемата. Промените в околната среда им се отразяват бързо. Дали имаше нещо общо с ЧЖК? Зачудих се.
– Гнездящите по дървета? – попитах учудено.
– Да, а също и в храстите и по земята – каза тя. – Феноменът е толкова безпрецедентен, че много от хората във факултета в Париж не искат да повярват. Затова дойдохме с колегите ми. Да съберем данни. Мисля, че в околната среда се случва нещо много, много нередно.