Бяха мечки. Две мечки – две огромни проклети мечки гризли, – които изпълваха стаята и бяха на може би метър и половина от леглото. Мечките пристъпиха напред на яките си масивни крака, а козината им се вееше на вълни около телата. От отворените им муцуни капеха лиги, а малките им лъскави черни очи бяха безизразни и мъртвешки втренчени.
Не можех да помръдна. Като че ли краката ми бяха заковани за пода. Нямах мисъл в главата си. Не чувствах нищо. Дори инстинктът ми за самосъхранение не функционираше.
Първата мечка се изправи на задни крака и ме перна с лапа. Запрепъвах се назад, почувствах ярка червена мокрота по бузата и врата си и знаех, че е кръв. Вдигнах ръка към лицето си: кръвта бликаше между пръстите ми, обливаше лицето ми и щипеше на очите ми.
После се събудих с викове, легнал по гръб в леглото. Размахвах ръце във въздуха над себе си. Посегнах към гърлото си. Нямаше кръв. Нито болка.
Беше ми нужна секунда да осъзная, че и Клои крещи в леглото до мен.
– Receves les de moi! – викаше в тъмнината тя.
Сграбчих я за раменете.
– Махни ги от мен! Не! – крещеше Клои и се опитваше да ме избута.
Очите ѝ бяха отворени, но още виждаха кошмара.
– Всичко е наред, Клои! Това е сън! Просто сън!
Въздухът свиреше в дробовете ѝ. Държах я, а тялото ѝ леко се отпусна.
– Беше толкова реално. Спяхме, а после вратата се сгромоляса и влязоха две мечки. Гледах как едната от тях те убива.
– Какво? – светнах лампата. – Сънувала си мечки?
– Да. Бяха огромни. Две огромни мечки гризли разбиха вратата и влязоха в стаята.
– Мамка му! – скочих от леглото и закрачих.
– Какво има?
– Сънувах същото. Две мечки гризли разбиха вратата и влязоха вътре, а едната издра лицето ми!
– Как е възможно? Как е възможно двамата да сънуваме един и същ кошмар?
Бях чувал за взаимно сънуване, но винаги съм го приемал скептично, никога не съм го изпитвал. Съществуват съвсем изолирани случаи, в които се споменава за хора, сънували абсолютно еднакъв сън. Дали се дължеше на факта, че бяхме изложени на едни и същи емоции, или на нещо друго? Дали беше свързано с ЧЖК? Определено не...
– Mon Dieu – промълви Клои. – Какво е това? Толкова съм уплашена, Оз. Какво става? Какво се случва с този свят?
Ледена тръпка премина през тялото ми от пръстите на краката чак до темето.
– Нямам представа – казах и улових глава с ръце.
Глава 40
Щом отново отворих очи на сутринта, Клои се беше сгушила в мен, главата ѝ лежеше под мишницата ми, а ръката ми беше заровена в косата ѝ. Сведох поглед към нея и си помислих за предишната нощ. Взаимният сън, еднаквият кошмар, който бяхме имали.
Не знаех какво да мисля. Не ми се беше случвало подобно нещо. Изглежда, и Клои не искаше да говори за това. Не го спомена, докато се приготвяхме и слязохме да вземем такси.
Беше свеж и слънчев летен ден. Ярка светлина, безоблачно синьо небе. Таксита и куриери с велосипеди, бизнесмени на път за работа, които отпиват кафе, поглеждат часовника или киндъла си и мушват слушалки в ушите си, за да се изолират от останалите. Тази гледка ме накара да се замисля за животните в Шри Ланка, които се отправили към хълмовете дни преди цунамито, а хората останали – събирали миди от уголемилия се плаж и се чудели къде са изчезнали слоновете. Двамата с Клои си разменихме мрачни погледи. Не беше нужно да казваме нищо. Усещаше се във въздуха. Предстоеше нещо лошо. Нещо, което светът не беше виждал досега.
Офис сградата на Сената „Дирксън“ се намираше в северозападната част на комплекса на Капитолия на Първа улица. Окуражих се, когато зърнах коли на национални медии, паркирани пред величествената мраморна сграда. Поне предупреждението ни към хората щеше да бъде заснето.
Забелязах и някои познати лица на тротоара пред стъпалата. Ръкувах се със старите си преподаватели Гейл Куин и Клеър Дъгард. Доктор Чарлс Гро беше там в инвалидната си количка. Потупах рамото му и го стиснах.
– Иди ги шашни, Оз – насърчи ме Гро и потупването прерасна в прегръдка. – Можеш да го направиш.
Двамата с Клои продължихме към сградата, а полицаите на Капитолия, облечени в бели ризи, ни провериха с детектори за метал. В просторния мраморен атриум зад тях издокарани сенатски служители, лобисти и представители на медиите кръжаха като пчели в кошер, които произвеждат мед и пчелно млечице. По-невзрачно облечени групи от хора чакаха на опашка зад червени въжета с отегчен вид.
Насочихме се към гишето на охраната и се наложи да минем покрай огромна артинсталация – деветметрова скулптура, която приличаше на дъб от неръждаема стомана.