А нещата невинаги бяха изглеждали толкова фатални. Едва преди две години не само че не живеех в апартамент, който се тресе, но следвах ускорена програма за докторска степен в Колумбийския университет. Бях златното момче на Факултета по екология, еволюция и биология на околната среда, толкова близо до заветната цел, че вече буквално помирисвах договори за книги, безкрайни партита, назначение в престижен университет.
Ала тогава влязох в контакт със събитието – някои го наричат „грешката“, – което промени живота ми.
Забелязах нещо. Нещо нередно. Нещо, пред което не можех да си затворя очите.
Така се случва понякога. Животът си тече като приказка, но забелязваш нещо, което сам не можеш да определиш. Нещо, което обсебва всичките ти мисли, всичките ти сънища, всеки твой миг.
Поне с мен се случи точно това. В един момент бях на крачка да реализирам целта си за академично благополучие, а в следващия се борех с нещо, за което не можех да престана да мисля, нещо, от което не успявах да се отърся, макар светът ми да рухваше край мен.
Знам колко побъркано звучи. Интелектуални перспективи плюс обсебеност, плюс захвърляне на общоприетите норми за успех обикновено водят до доста лош резултат. Определено беше така за Тед Качински, извършителя на серия бомбени атентати, и Крис Маккандлес, човека от „Сред дивата природа“, който умря в онзи автобус.
И все пак аз не бях някой бунтар или мистик, който се опитва да установи дълбока връзка с някаква далечна реалност. Бях по-скоро като Чикън Литъл, еволюционен биолог тип Чикън Литъл, установил, че небето се срива. Само дето не небето се сриваше, а беше още по-зле. Биологичният свят се сриваше. Самият животински свят. Случваше се нещо много, много побъркано и много, много лошо и моят глас самотен крещеше в пустошта за това.
Преди да продължа да изпреварвам събитията, казвам се Оз. Първото ми име е Джаксън, но с фамилия като моята никой не го използва. За беда баща ми също е известен като Оз, както и майка ми, трите ми сестри, чичовците ми и братовчедите ми по бащина линия. Това предизвиква объркване на семейните ни срещи, но е без особено значение.
От значение е проблемът, който наблюдавах, глобалният проблем, на чието разрешаване на този етап буквално бях посветил живота си.
Звучи помпозно, знам, но се боях, че ако съм прав – а за пръв път в живота си искрено се надявах да греша, – предстоеше промяна в планетарната парадигма, пред която глобалното затопляне щеше да изглежда като неделна разходка из градина за органични плодове и зеленчуци.
Глава 2
Скочих от леглото, облечен в сиво намачкано долнище на пижама, която ми бяха подарили от „Еър Франс“ по време на скорошно пътуване до Париж. Избръснат, изкъпан, с измити зъби, отново облякох луксозната френска пижама. Работенето вкъщи си има своите предимства. Добре, „работенето“ внушава, че печеля пари. Това беше друг вид работа. Както и да е. Пижамата наистина беше удобна.
На излизане от спалнята забърсах още една подарена вещ, преметната върху бравата на вратата – яркочервената вълнена шапка, с която се бях сдобил при последното пътуване до Аляска. Нахлупил шапката си за мислене, чинно изпълних стоте лицеви опори за деня, навик, който бях запазил от друго свое приключение – четиригодишния ми престой в армията на Съединените щати преди колежа.
Приключих с физическите упражнения и се отправих към офиса си. Щракнах бутоните на устройствата против токов удар и включих телевизорите, които бях подредил на метална работна маса в центъра на стая с промишлен дизайн. Общо бяха осем на брой. Някои бяха хубави и нови с плосък екран, но повечето бяха бракми, които бях събрал от боклука, изхвърлени от собствениците им след преминаването към дигитален сигнал. Зад тях имаше гордиев възел от жици, свързващи ги с набор от лаптопи и компютърни сървъри, които бях модифицирал с помощта на приятели специалисти по електроника в най-големия в света проклет дигитален видео рекордер.
Докато чаках всичко да зареди, отворих първия си „Ред Бул“ за деня. Още един влак от Първа линия ускори, изстреля нагоре сърдечния ми ритъм заедно с облак прах от перваза на прозорците. Наречете ме побъркан – давайте, няма да сте първите, – но след първоначалния шок някак харесах влаковия саундтрак в апартамента си. Нямам представа защо, но още от малко дете до получаването на стипендията „Роудс“ поразеният ми от дефицит на вниманието мозък започваше да работи на пълни обороти, когато бивах заобиколен от невъобразим шум. Моите хора бяха от старата школа като „AC/DC“, „Металика“, „Моторхед“ и всички копчета, завъртени до единайсет.