– Давай, маймунке, давай! – започват да скандират децата.
Маймуната се изкатерва до шестия етаж и изчезва зад корниза на покрива.
Офицер Мърфи изчаква почтително, но после вдига безпомощно рамене към шефа си и се присъединява към подвикванията.
Глава 49
Клои настояваше веднага да отида в болница. Аз не се съгласих. Бях посетил достатъчно чакални тези дни. Все още под въздействието на адреналина излях половин шише кислородна вода върху коляното си и залепих отгоре няколко пласта домакинска хартия. Притиснах с ръка мястото и закуцуках из апартамента, за да огледам останалите поражения.
Като че ли всичко, което притежавах, беше минало през дробилка за дърво. В апартамента не беше останал почти нито един предмет, който Атила да не беше успял на строши. Да не говорим за отвратителната гнусна воня на развалена храна, смесена с тази на урина и фекалии, размазани навсякъде. Определено не можех да разчитам да си получа обратно депозита.
Бях наясно, че след време Атила ще стане неконтролируем и ще трябва да му намеря по-подходящ дом, но беше само на пет. Шимпанзетата обикновено стават трудни за овладяване доста по-късно. Не можех да не се зачудя дали всичко това не показваше яд, гняв, насочен лично към мен. Кое бе предизвикало Атила да постъпи така? Тревогата от раздялата? И как се беше измъкнал от клетката си?
Багажът ни все още стоеше струпан на площадката пред вратата, а Клои пристъпи предпазливо сред погрома, като се стараеше да не се докосва до нищо.
– Оз, толкова съжалявам – промълви тя.
Може би присъствието на Клои го беше предизвикало. Шимпанзетата са изключително отбранително настроени към територията си и често стигат до убийство при определянето на границите си. Да не би Атила да беше приел Клои като заплаха за територията си?
От друга страна очевидно беше посветил доста време в съсипването на апартамента.
Още щом прекрачих прага на спалнята, ме лъхна особено гадна миризма. По-гнусна и от смесената воня на развалена храна и фекалии, която изпълваше останалата част на апартамента.
В спалнята се беше събрала толкова концентрирана, наситена и ужасна смрад, че ме достраша да светна лампата. Все пак го направих.
Стоях там вцепенен и дишах тежко.
– Какво има, Оз? – извика зад мен от антрето Клои.
Не беше само разрушената стая. Не беше само съдраният матрак, подгизнал от урина – макар че и това беше факт.
Усещах бумтенето на сърцето в ушите си, докато оглеждах стаята. По стените имаше кръв. На тънки струйки и пръски. Големи размазани петна. Отпечатъци от длани.
Големи, дълги отпечатъци от длани – отпечатъци от длани на шимпанзе. Имаше един точно до ключа на осветлението, който също беше изцапан с кръв. Четири много дълги пръста и малка заврънкулка от палец.
Погледнах нагоре. Засъхнала кръв замъгляваше плафона на тавана. Това придаваше на стаята леко розовеникав оттенък. Всичката тази кръв бе тук от дни. Беше суха и тъмна, с цвета на кафява ръжда.
Проследих с поглед петната до ъгъла в дъното на стаята.
– Какво? – повтори Клои от коридора.
На пода между леглото и стената срещу мен имаше нещо. Ивиците кръв водеха натам, както всички пътища водят към Рим.
Усещах Клои зад себе си.
– Остани там – казах. – Не влизай.
Покрих лице с яката на ризата си и пристъпих навътре в стаята. Почувствах горчив вкус в устата. В гърлото ми се надигаше жлъчка.
Беше труп на човек. Поне голяма част от него. Разлагащо се – и изглежда, отчасти изядено – човешко тяло. Не можех да разпозная лицето, тъй като лице нямаше. Стъпалата и дланите също липсваха. Но имаше дълга червена коса. Червена ирландска коса на момиче, а тялото беше облечено в тюркоазено болнично облекло.
Правоъгълна пластмасова карта беше защипана за горното джобче на окървавената блуза.
Откачих я и я погледнах. Под кафеникавите струйки засъхнала кръв се различаваше снимката на Натали върху болничния ѝ идентификационен бадж.
НАТАЛИ МАРИ ШОУ пишеше под снимката.
Минах бързо по коридора, без да обърна внимание на Клои. Бях стигнал до входната врата, когато Клои ме улови за ръката.
– Какво има? Кажи ми, Оз. Моля те. Какво има там?
Аз избърборих:
– Моята... ъъъ, приятелката ми...
Тя се сепна, сбърчи лице. Изражението ѝ показваше объркване, а вероятно и доза гняв.
– Мислех, че е бивша приятелка.