Десет минути по-късно колата влезе в държавен гараж на „Дюпон Съркъл“. Изглеждаше подозрително. Наведох се напред.
– С Дълбокото гърло ли ще се срещаме – попитах. – Мислех, че отиваме в Белия дом.
Нимо се обърна и вдигна рамене.
– Наредиха ни да дойдем тук – каза той, а колата пое по рампата на гаража.
Бавно се изкачвахме нагоре. Бях объркан. Беше пусто.
– Какво е това? – обади се Клои. – Тук няма никой.
– Проклятие – измърморих.
– Мамо! – обади се Илай. – Дай Батман!
– Какво? – попита ме Клои, без да му обръща внимание.
– Това трябва да е план на сенатор Чаргаф. Вероятно се е добрал до номера ми и е накарал някой да се обади и да се престори на началника на екипа, за да не присъствам на изслушването. Да ме накара да изглеждам несериозен. Негодник.
Опитах се да избера номера, от който ми бяха позвънили. Слушах звъненето на телефона, без никой да отговори, и в този момент се чу притъпен шум – като от промишлен вентилатор, заглушен от възглавница.
Найлонова торбичка се понесе край бетонната стена пред колата и литна грациозно като птица, понесена из Вашингтон. После чухме оглушителното бумтене на кацащ хеликоптер, плъзващо се във въздуха като мигрена в главата на божество.
Хеликоптерът, който се приземи на пет празни места вляво от седана, беше огромен „Блак Хоук“ с военна маркировка. Полковник от армията, последван от авиатори в предпазни жилетки, нашарени като коледна елха, слязоха и тръгнаха тичешком към колата.
– Тате! – викна Илай в ухото ми.
– Какво? – опитах се да надвикам шума.
– Дай Батман!
Глава 53
А ние се бяхме разтревожили, че в колата няма детско столче за Илай. След няколко минути, закопчани в ревящия, тресящ се военен хеликоптер, се издигнахме от покрива на гаража и се понесохме тържествено като с бойна колесница над центъра на Вашингтон. Набрахме височина и след известно време гледката на бетон и магистрали беше заменена от изумруденозелените мочурища на Вирджиния под нас. Хвърлих поглед към Илай, сгушен в скута на Клои, стиснал своя Батман, с очи, ококорени като фрисби, и благоговение в погледа.
Завихме рязко и пътувахме на север около двайсетина минути, а после започнахме отново да се снижаваме. Иззад гората изникна комплекс от стъклени офис сгради. Погледнати от няколко стотин метра височина, изглеждаха като кубчета лед, разтапящи се в тревата. Насочихме се към централния блок. Помислих, че ще се приземим на хеликоптерната площадка с червена буква Х до нея, но пилотът пое към плоския покрив на сградата.
– Благодаря, полковник – извика мъж с прошарена коса и морскосиньо ветроустойчиво яке, който ни чакаше на покрива. – Аз поемам оттук.
Полковникът му отдаде почест, а хеликоптерът се издигна зад нас и се понесе в небето.
Забелязах инициали на Националната агенция за сигурност върху електронния бадж, закачен за джобчето на безупречно бялата му риза, преди да поведе мен, Клои, Илай и Нимо по размекнатия от слънцето асфалт на покрива към някаква врата.
Агенцията за национална сигурност – отделът, който извършва електронно наблюдение по целия свят на всички разузнавателни служби – функционира толкова секретно, че някои хора я наричат Несъществуващата агенция.
– Началник-секция Майк Лийхи – представи се мъжът, ръкува се с мен и влязохме в сградата. – Благодаря, че се съгласихте да дойдете.
Поведе ни от стълбищната клетка по дълъг, ослепително бял коридор.
– Съжалявам за драматизма, но когато... – той хвърли поглед към Илай – сещате се кое се превърне в публичен скандал, нещата тук доста се забързват.
Завихме зад един ъгъл и влязохме в полукръгла зала с редове седалки и подиум пред тях. Заприлича ми на лекционните зали в университета. Зад подиума имаше лъскав гладък телевизионен екран с размери на билборд.
Встрани от него се отвори врата и влезе чернокож мъж на средна възраст. Лийхи носеше бизнес костюм, но този човек беше облечен в черна тениска с якичка, черни джинси и кецове, които скърцаха по лъскавия бял под като балони, огънати във форма на животни. Златният „Ролекс“ на китката му беше лъскава добавка към целия ансамбъл.
– Вие ли сте президентът? – попита Илай, втренчил се в нагоре към него.
– Не, не съм – отговори мъжът.
– Всъщност – намеси се Лийхи и се усмихна сковано – президентът беше възпрепятстван. Това е Конрад Марлоу от Департамента по отбрана.
– Не ги вкарвай в заблуждение, Майк – каза Марлоу. Зъбите му приличаха на плочки за маджонг, а гласът му беше кадифен като виолончело. – Господин Оз е умен човек. Забеляза появата на това явление още през 2012 година. Дори още по-отдавна, 2011 или 2010-а. Президентът няма да дойде. Казаха ви така, за да си осигурят присъствието ви. А и технически погледнато, не съм от Департамента по отбрана. Работя за един мозъчен тръст. Военни игри. Голяма веселба. Въобразяват си, че мога да наредя кубчето на Рубик, но съм изпълнен с известни съмнения.