Атила отпусна глава и издаде нацупено устни напред. Докато не разтворих ръце. Скочи с такава засилка, че едва не ме събори. Освободи хватката със серия подвиквания. Това беше характерното му пъшкане с подвикване, което шимпанзетата използват, за да се идентифицират.
Атила остана видимо доволен, че му отвърнах по същия начин.
Щом приключихме със сбогуването, метнах велосипеда си „Канъндейл“ на рамо, свалих го по петте стълбищни рамена и поех да север през задръстването по Бродуей. Наведох глава и подкарах с пълна скорост край нелегални таксита, супермаркети и магазини за цветя. Бедрата ми запулсираха при пресечката със 140-а, където Бродуей започва полегато да се изкачва към Уошингтън Хайтс.
Засякох камион за боклук на 159-а улица, направих ляв завой към Форт Уошингтън Авеню и продължих по него след завоя на север. Няколко минути по-късно завих надясно по тясната 181-ва улица и спрях изпотен пред някога величествената предвоенна сграда. До входа ѝ имаше магазин за 99 цента и щом заключих колелото си със скоба, влязох вътре и купих нещо, което накара каменното лице на китайката зад щанда да омекне в усмивка.
Влязох, плувнал в пот в мрачния вестибюл на сградата, след като натиснах звънеца на апартамента с надпис „Н. Шоу“ и вратата се отвори на мига. Н. Шоу ме посрещна на площадката на шестия етаж пред асансьора, а гуменките на краката ѝ под светлозелената униформа потропваха нервно по покрития с избелели плочки под. Изглежда, наистина ставаше въпрос за спешен случай на ЧЖК.
– Не мога да повярвам. Знаеш колко малко време имам между часовете и смяната си – каза Натали и ме побутна по коридора към апартамента си.
Натали беше същинска статуетка, облечена в хирургически екип. Прозрачнозелени очи, червена коса – като казвам червена, имам предвид истински червена, ирландско червена, – млечнобяла кожа и толкова много лунички, че изглеждаше, сякаш някой сладкар я е поръсил с канела.
– Обеща, че ще си тук и ще чакаш. Доколкото си спомням, използва израза „с камбанен звън“ – промълви, а зелените ѝ очи проблясваха като криптонит, докато ме теглеше за ризата към антрето на апартамента си. Ръцете ѝ се преместиха на колана ми. – Да чуем камбанен звън, Ози.
Натали беше експлозия на сексуалността, либидо в кралска степен в болнично тюркоазено. Освен това беше блестящ студент по медицина в Колумбийския и на път да стане невролог. Беше добра комбинация, при все че понякога се чудех дали не ме иска повече заради тялото ми, отколкото заради ума. Май трябваше да се примиря.
– Няма камбанен звън, но успях да ти донеса нещичко – отвърнах и извадих покупката си от магазина за 99 цента от задния си джоб.
Провесих на пръста си най-просташките гащички прашки, произвеждани някога в Тайланд, в ябълковозелено, бонбоненочервено и прозрачни като целофан.
– Кой е казал, че не знам цената на долара? – казах.
Натали опря длани на хълбоците си.
– Нека го кажа направо. Първо закъсняваш за единствения ми шанс от три дни насам да правя секс – започна Натали с вирната глава и присвити очи. – А сега идваш и искаш да се намъкна в някакъв курвенски боклук, който и проститутка би се засрамила да облече?
– Нещо такова – измънках.
– Не си целунал онази маймуна, преди да дойдеш, нали? Ако си го направил, направо си върви.
– Не – излъгах категорично и убедено.
– В такъв случай... – Дръпна гащичките от пръста ми, а те се разтегнаха и отскочиха като гумен ластик от ръката ми. – Наистина те мразя, Оз – извика през рамо на път към спалнята си.
– И аз те мразя, скъпа.
– Скачай на дивана – нареди тя иззад отворената врата на стаята си. Виждах я в огледалото как издърпва гащичките нагоре по бедрата си. – Свали си ризата, остави панталона. Искам да разкопчая колана ти със зъби.
Глава 8
– Това... беше... – заговори Натали.
Беше останала без дъх, хапеше кокалчетата си, а хлъзгавото ѝ тяло се просна като счупена марионетка на пода в спалнята ѝ, където се озовахме половин час по-късно.
– Любов в джунглата? – попитах, докато развързвах покупката за 99 цента, която някак се беше омотала около лявото ми рамо. Изтръсках няколко счупени стъкла от рамка за снимка, която беше паднала от стената. Беше фотография на баща ѝ, търговец на акции от Кънектикът. В жилите на това момиче течеше синя кръв. Обърнах я и я мушнах под леглото.
– Любене като в екваториална тропическа гора – заключи Натали и се превъртя върху мен. Близна меката част на ухото ми. – Направихме го изправени върху дивана, моля ти се!