Прелестен септемврийски ден е. Ясно синьо небе, слънце, лек бриз.
– Слушай, мамо – казва Илай.
Тя се заслушва. Единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, опадали от дърветата, които вятърът духа в Сентрал Парк.
– Не чувам нищо, Илай.
– Да! – възкликва той. – Някой е изключил Ню Йорк!
Клои се усмихва. Истина е. Улиците са неподвижни, тихи. Долу на Пето авеню светлината се промъква през страничните улички и се настанява на топли златни ивици върху широкия булевард.
Има нещо тъжно в това, но същевременно и прекрасно. В далечината зад дърветата покривът на хотел „Плаза“ би могъл да мине за храм на маите. Като че ли са се върнали назад във времето.
Клои прегръща сина си. Нейния малък умен топъл син. За момент, за пръв път от много време се чувства донякъде в безопасност, донякъде щастлива.
Отново се замисля за Оз. Усещането, когато докосва гърба му, шантавия му американски смях.
Той е добре. Ще го види скоро. Тя целува сина си и избърсва една сълза, която блести като бижу отстрани на носа ѝ.
Светът няма да свърши.
Глава 92
Подпрял гръб на една скала, която гледа към игрище за софтбол близо до въртележката в Сентрал Парк, Атила се взира във висок бял облак, който плува в океан от синьо небе над него.
Издава тих скимтящ звук, почти въздишка. Раменете му увисват, мускулите се отпускат. Сега е спокоен.
Огромната глутница животни, която беше завел в Сентрал Парк няколко вечери по-рано, беше намаляла значително. Първо си тръгнаха плъховете, а след тях и котките. Останаха няколко кучета, но дори те започват да обикалят във все по-разширяващи се кръгове, бродят безцелно като електрони в нестабилен атом.
Мирисът във въздуха, който е предизвиквал Атила към действие, вече е слаб, само бегла следа от онова, което беше преди. Съсипан, изхабен, физически изтощен, той дреме на слънчевата скала. Остатъчният вкус на кръв в устата му е силен, метален, малко гнусен. Иска му се само да спи, да спи, да спи.
Дреме през целия ден, от време на време се събужда, поглежда неподвижния безмълвен град и отново задрямва. Меката светлина се отразява от белите сгради. Сладките му лъскави кафяви очи мигат морно. Вслушва се в тишината. Прекрасна е. Свежият чист въздух.
Огладнява, но това е нормален глад. Не е безумният смъртоносен глад. Сега не иска да убива. Жаждата за кръв е отминала като треска. Той вече оздравява.
Скоро се надига и сяда, а друго шимпанзе се покатерва върху скалата и сяда до него. Голяма женска, която е избягала от зоологическата градина в Сентрал Парк. Държи нещо в ръка. Портокал. Прилича на огнена топка в ръката ѝ, на слънце. Обелва го с дългите си пръсти и го предлага на Атила. Той го разделя на две и ѝ връща едната половина.
Изяждат заедно портокала. Приятно му е да усеща хладния сладък и лепкав сок в устата си. Женската се сгушва в него, започва да пощи козината му. Скоро двамата лежат на топлия камък. Атила чувства нейната топлина и топлината на земята и това го успокоява. Затваря очи и отново се оставя на съня.
Глава 93
Още два дни срещи се процедиха като утайка. На светлината от фенери и свещи се виждаше зле, а в помещенията беше горещо, затова консултациите се провеждаха навън в розовата градина. Седяхме край масите на метални градински мебели и ползвахме тежести, за да не отлетят листовете ни от бриза на южната морава.
От целия този военен лагер на третия ден ме обзе лудост във фургона ми, докато седях затрупан с камари хартия, и отмених следобедните си срещи. Бях чул, че Вашингтон е освободен от голяма част от ордите животни, и исках сам да се уверя в това.
Видях сержант Алварес да излиза от столовата на лагера и го убедих да дойде с мен. Срещнахме се няколко минути по-късно при североизточния портал. Той беше в пълно бойно снаряжение и държеше гладка плоска черна пушка с цилиндричен накрайник.
– Как е глезенът? – попитах.
– По-добре. Харесваш ли патерицата ми? – попита и размаха чудовищното си оръжие. Обясни ми, че е автоматична пушка АА-12, която може да изстреля напълно автоматично трийсет и два патрона само докато мигнеш с очи.
– Абсурдно унищожително, но може и да се окаже правилното оръжие, в случай че се натъкнем отново на кръвожадна сган – заключи Алварес. – Тъкмо ни ги раздадоха. Нарекох моето Джъстин.
– Джъстин?
– Моят човек, Джъстин Кейс.
Извън загражденията на Белия дом градът изглеждаше спокоен, тих. Тишината беше най-изумителна от всичко. Чуваше се дори вятърът.