Централната зона все още беше заградена с кордон, но вече разрешаваха на някои от гражданите да проверят собствеността си. Спряхме и поговорихме с няколко души, които идваха от къщите си в града – двама студенти, медицински сестри от Джорджтаун, агент от ФБР, жена лобист и сина ѝ. Като че ли Вашингтон се беше превърнал в село.
Засега.
Хората ми се видяха оптимистично настроени и готови да сътрудничат. Но знаех, че това е едва началото. Това беше меденият месец. Как щяха да се чувстват след една седмица без горещ душ и климатик? При зависимостта от хранителни доставки колко време щеше да мине, преди да изгладнеят?
Намирахме се на Конститюшън Авеню, когато от ъгъла се зададе куче. Беше черен лабрадор, а Алварес вдигна оръжието на рамото си с мигновена бързина, готов да пръсне животното на парченца. Кучето дори не ни погледна. Продължи по улицата и спря само за да се облекчи върху противопожарен кран.
Двамата с Алварес се спогледахме. После избухнахме в смях.
– Представи си „Таймс“. Вече знам какво ще е водещото заглавие утре – казах. – „Куче препикава хидрант!“
Глава 94
Същата вечер и през по-голямата част от следващия ден с Чарлс Гро присъствахме на романтични политически срещи на свещи с представители на Центъра за контрол и превенция и различни военни подразделения. След бърза вечеря подремвах на канапето в караваната си, паркирана на южната морава, но усетих някой да ме дърпа за крака.
Надигнах се, а началникът на Агенцията по национална сигурност Лийхи седна до мен. На него беше възложено да следи за ефекта от преустановяването на индустриалната дейност върху животните. Очаквах новини от него. Той се усмихна загадъчно и ми подаде чаша кафе.
– Е, напрежението ме убива – казах, прозях се и взех кафето. – Какво е положението?
Усмивката на Лийхи стана по-широка и по-весела.
– Ела да видиш, гений.
Излязохме от моята каравана и тръгнахме към друга в розовата градина, на която беше монтирана сателитна чиния. Имаше и тракащ генератор с ръчно управление. Това беше сървърното помещение. Десетина техници и военни говореха по телефона, взираха се в монитори и сочеха ярко осветени участъци на екраните.
Лийхи взе няколко листа от факса и ми ги подаде.
– Наслади се на това, Магьоснико от Оз – каза той. – В четвъртък преди изключване на захранването ни докладваха за хиляди нападения всеки ден. Виж данните от Съединените щати за вчерашния ден.
Погледнах листа.
– Правилно ли разбирам? Три? – учудих се.
– Точно така – отвърна Лийхи. – Не само това, но се чуват и все повече истории за кучета, които се връщат при собствениците си. Спирането на индустрията и комуникациите наистина се справи с пренасяния по въздуха феромон. Планът ти не беше просто точно попадение, Оз. Беше грандиозен удар. Ще станеш много прочут. Вероятно току-що спаси света.
Лийхи ме прегърна през рамо.
– Точно затова си тръгваш оттук, хлапе. Дръпнах малко конците. Ще те върна при семейството ти в Нуева Йорк.
Погледнах го. Възможно ли беше изобщо? Имах чувството, че от седмици не съм виждал Клои и Илай.
– Сигурно се шегуваш.
– Нищо подобно. Впрягат колесницата ти в момента. Отново имаш G650 на разположение.
Замислих се за Клои, за реалната възможност да докосна съпругата си, да я прегърна, да заровя лице в шията ѝ. И Илай. Исках да вдигна това дете на раменете си и просто да вървим, да му покажа всичко, което...
Спрях. Какво правех, по дяволите? Какво си мислех?
Какво ми предлагаха? Да ми позволят да наруша правилата? Щом „дърпаха конците“ за мен, за колко ли още хора го правеха?
– Чакай – казах. – Изчакай секунда. Повече от всичко бих искал да видя семейството си, но е твърде рано. Още не може да се пътува. Никакви двигатели, които предизвикват изгаряне, никакво електричество в продължение на поне две седмици. Планът беше такъв. Ти го знаеш.
– Едно двайсетминутно пътуване със самолет няма да прекърши гърба на камилата, Оз. Заслужаваш го.
– Заслужавам? – възкликнах и почувствах как гневът се надига у мен. Сграбчих реверите му. – Тук е Вашингтон, нали така? Правилата са за малките хора, нали? Ние го заслужаваме. Коя част от запазването на човечеството не ви е ясна, кретени? Мислите си, че изключването е краят? Това е началото на началото на началото.
– Пусни ми сакото – каза Лийхи.
Аз махнах ръцете си от него.
– Мислиш ли, че ще има ефект без истински жертви? Без всички да направят жертви? Забраната за използване на бензин, мобилни телефони, електричество – тя трябва да бъде за всички. За Агенцията по национална сигурност, за военните, за ВИП персоните, дори за президента и всички членове на Конгреса. Това е едва първият етап. Не разбираш ли? Трябва да спазваме правилата, докато не стигнем до трайно решение. Ако всичко се върне към нормалното, в зоопарка отново ще настъпи време за хранене, Лийхи. Кажи на всички тлъсти котараци да затапят шампанското и да отменят чаените партита. Време е и те да изпитат затруднения като всички нас.