– Успокой се – заговори Лийхи. – Ясно ми е. Разбирам. Прав си.
– Така ли? Съмнявам се – заявих и си тръгнах. – Но се надявам да е така. В името на света.
Глава 95
В събота сутринта отмених всички срещи в графика си. От сенатската комисия по околна среда и благоустройство искаха да ме поздравят, а също и няколко клинични патолози от Центъра за контрол и превенция.
Ала след конфронтацията с Лийхи почти се бях поболял от мисълта, че политиците възприемат ситуацията като приключена. За тях това беше просто опит, с който да запълнят автобиографиите си, история, която да разказват на внуците си. Трябваше да разберат, че ако не се отнесат сериозно, изобщо няма да имат внуци, на които да разказват.
Вместо тези срещи направих нещо полезно, нещо, което трябваше да се направи. Записах се като доброволец към групата пехотинци, които почистваха улиците и събираха труповете на загиналите.
Всичко напомняше началото на века. На миналия век. Бяха докарали коне от Роквил, Мериленд, които да теглят фургоните. До обяд те бяха натоварени с трупове в чували.
След службата в Ирак мислех, че ще понеса картинката. Бях сбъркал. Първото дете, на което се натъкнах, беше момиченце от азиатски произход на алеята зад химическото чистене на Дюпон Съркъл. Изглеждаше около осем-деветгодишно. Червата му бяха разпилени по тротоара като спагети. Двамата със сержант Алварес го прибрахме в чувал и го натоварихме в един от фургоните. Това ме съсипа. Свалих гумените си ръкавици, седнах на бордюра между две коли и заплаках.
Толкова много живот бе погубен.
Вече се свечеряваше, когато стигнахме до Националното гробище Арлингтън. Близо до плочата на Незнайните фургоните, теглени от коне, бяха разтоварени на редове в импровизирана морга. След като си тръгнахме, войник засвири с тръба погребална мелодия.
Стъмни се, докато със сержант Алварес успеем да прекосим моста пеша, за да стигнем до лагера на Военноморските сили, разположен до Белия дом. Близо до университета „Джордж Вашингтон“ минахме през квартал с много дървета и старомодни къщи.
Забелязах хамър в жълто и хром с работещ двигател, паркиран на улицата пред една от къщите. Понечих да изключа двигателя, но в този момент се появи висок красив мъж с шапка на „Янките“ и намачкан син костюм. Изглеждаше ядосан.
– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – попита той.
– И аз се канех да те попитам същото. Може и да си бил в някоя пещера, но е издадена забрана за ползване на превозни средства.
– Така ли, Шерлок? – отвърна мъжът, хвърли бърз поглед към сержант Алварес и ми показа документ за самоличност. – Аз съм Гари Стърлинг, конгресмен от Ню Йорк. Това е апартаментът ми. Ще пътувам за Лонг Айлънд, за да взема някои неща.
– Според кого? – попитах го.
Той извади някакъв документ от вътрешния джоб на сакото си.
– Според президента – заяви самодоволно.
Погледнах листа хартия. Не можех да повярвам. Беше президентска заповед, която даваше право на приносителя да ползва моторно превозно средство въпреки забраната. Взирах се втрещен в печата и подписа на президента.
Вероятно не биваше да съм толкова шокиран, но бях. Всички трябва да спазват правилата, с изключение на тези, които не ги спазват. Знаех, че е така. Това беше Вашингтон. Боях се, че ще стане така.
Сенатор Стърлинг дръпна документа от ръката ми и невъзмутимо включи двигателя на колата си. Не можех да го понеса. Със или без разрешително, аз се протегнах и спрях мотора отново. Извадих ключовете от стартера.
– Да не си сляп? Показах ти разрешително – възрази конгресменът.
Стиснах ключовете в десния си юмрук и вдигнах левия. Ръцете ми трепереха. Знаех, че това, което върша, е лудост. Предполагам, че ми беше дошло твърде много за този ден. Бях видял твърде много трупове. Дали този тип го интересуваше? Очевидно не.
– Не ме е грижа – отвърнах. – Мислиш, че правилата не се отнасят за теб? Ти си над правилата? Не смятам така. Майната му на разрешителното ти. Ела и си вземи ключовете.
Пуснах ги в джоба си. Той просто се извъртя, изкачи стъпалата към къщата си, извади мобилен телефон, натисна бутон и заговори спокойно по него.