Единственото хубаво, което намирах в цялата история, беше фактът, че първо щяхме да минем през Ню Йорк, за да вземем останалите учени, които трябваше да присъстват.
Страхотно, помислих си. Това означава, че ще трябва да посрещна апокалипсиса заровен в иглу заедно с Харви Салтънстол. После ми казаха, че Харви бил нахапан и убит от кучета.
– О – промълвих.
Казаха, че семействата трябва да останат, но аз не исках и да чуя.
Открих Лийхи близо до пилотската кабина.
Досега бях отказвал да се възползвам от положението си, но в този случай възнамерявах да го направя с цената на всичко.
– Или ще докарате жена ми и детето ми на пистата, или ходете да си размишлявате сами в Гренландия, кретени.
Щом Клои и Илай минаха през вратата на самолета, ги тръшнах на седалката. Прегръщахме се и плакахме сякаш десет години. В един кратък мрачен период си бях помислил, че може повече да не ги видя, но за щастие, този път бях сгрешил.
Самолетът се засили и отново полетяхме във въздуха. Докато преминавахме над Канада, заваля, но машината се издигна на по-голяма височина. Щом минахме над облаците, в кабината нахлу ярко сияние. Високо от дясната ни страна изгряваше пълна луна в студеното ясно небе, а облаците под нас се простираха като сребърна коприна.
В този момент Илай забеляза нещо.
– Тате! Виж!
Седеше в скута ми и сочеше през прозореца.
На изток от облаците се надигаше някаква маса. Приличаше на тъмен движещ се конус. Облак? Беше черен, наситен. Пърхащ. Жив.
Като че ли летяхме към него... или той идваше към нас.
Първоначално си помислих, че е облак от птици. По-голямо скупчване на птици, отколкото може да си представи човек. После си дадох сметка, че това са прилепи. Рояха се в обърната пирамида, въртяха се непрестанно, безумно се извиваха още и още, гонеха се, изкачваха се безкрайно нагоре...
Бум!
– Коланите! – само това чух по високоговорителите.
После влетяхме в тях.
Сграбчих съпругата и сина си и ги притиснах към мен, а през това време по самолета се чуваше тропане, сякаш Господ Бог блъскаше с юмрук по него. Прилепите пляскаха по самолета, плюеха по стъклата, влетяваха в двигателите и изхвърчаха от там като кървави конфети, огромен черен облак от обезумели пърхащи създания. След малко десният двигател гръмна, а миг по-късно вече се снижавахме. Затворих очи и притиснах семейството към сърцето си, а в същото време пищяхме и се носехме към земята.
За щастие – с две думи, – пилотът ни беше ветеран от Ирак и ни измъкна с помощта на хитри маневри. Снижихме се с няколко стотин метра само за броени секунди.
След като се спасихме от торнадото от прилепи, пилотът някак накара двигателя да проработи, обърна самолета и се насочихме на югозапад. Успяхме да извършим аварийно кацане в Сиракюз.
Разбрахме, че други самолети не са имали същия късмет. Три летателни машини бяха свалени. Още стотици хора бяха загинали. Колко трябва да умрат в тази война, преди да приключи, помислих си, докато се промъквах през терминала на претъпканото международно летище Ханкок със семейството си. Не знаех. Никой не знаеше.
Епилог
Военновъздушна база Туле
Каанаак, Гренландия
Част от мен все още вярва, че е възможно да променим света. Още не знам как, но ще успеем. Най-голямата сила, позната във Вселената, е издръжливостта на човека и неговият интелект. Търси начин, изпробва, бори се да открие решение.
„Колко благороден е с разума си – както казва Хамлет. – Колко безкрайно богат откъм способности. Колко подобен на бог.“11
Знам, че ще успеем. Защото, докато пиша това, гледам сина си Илай. Щом погледна невинното му лице, което толкова прилича на майчиното му, в съзнанието ми изниква една-единствена мисъл.
Обичта, която майка ми и баща ми са ми дали, расте в него ден след ден, а някога ще я предаде на жена си и детето си и тя ще продължи.
Ще оцелеем, защото въпреки грешките, които сме допуснали, имаме надежда, вяра и воля да направим нещата по-добри за себе си и за хората, които обичаме.
Правим нещата по-добри.
Дали е така?
Не знам.
Може би.
Правя този запис в бункер. Ноември е, студеният период е и температурата тук е под минус двайсет и три градуса по Целзий.
В момента навън е тъмно. А в новия ни леден дом почти винаги е тъмно. Стените се тресат от вятъра. Вече чувам непрестанното свистене и насън. Сякаш самата земя стене.
През почти двайсет и четири часовия мрак вятър със скорост деветдесет и пет километра в час вие в бялата пустиня на планинските върхове. Тук почти не живеят бозайници, затова имаме щастието безопасно да използваме генераторите и радиоприемниците си. Истински късметлии сме.