– Повече няма да ти вреди. Моят близък каза за тумора, че е красив, но че ти лесно можеш да бъдеш предпазена от това.
– Красив?
– То възприема нещата по различен начин понякога. Ето ти храна, Лилит. Не си ли гладна?
Тя пристъпи към него, протегна се да вземе купичката и тогава осъзна какво е направила. Замръзна, но успя да се удържи да не отстъпи назад. След няколко секунди бавно се приближи към него. Не можеше да го направи бързо – да я грабне и да побегне. Правеше го с усилие. С мъка пристъпи напред, бавно, бавно.
Стиснала зъби, успя да вземе купичката. Ръката ѝ толкова много трепереше, че разля половината от кашата. Дръпна се до леглото. След малко започна да яде това, което беше останало, и изяде всичко. Не ѝ беше достатъчно. Беше още гладна, но не каза нищо. Не можеше да се насили да вземе още една купичка от ръката му. Ръка като маргаритка. Длан в центъра и много пръсти около нея. Пръстите поне имаха кости в тях, не бяха пипала. И той имаше само две ръце и два крака. Можеше да е много по-грозен от това, много по-малко... човекоподобен. Защо просто не можеше да го приеме? Всичко, което искаше от нея, беше да не се страхува от него и от другите като него. Защо не можеше да го направи?
Опита се да си представи, че е заобиколена от подобни същества и че е обзета от паника. Все едно изведнъж беше развила фобия – нещо, което никога не ѝ се беше случвало преди. Но това, което изпитваше, беше същото, което беше чувала други хора да описват. Истинска ксенофобия – и очевидно тя не беше единствената.
Въздъхна и разбра, че все още е изморена и гладна. Потърка с ръка лицето си. Ако това беше фобия, трябваше да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Погледна Ждая.
– Вие как се наричате? Разкажи ми повече за вас.
– Ние сме оанкали.
– Оанкали. Звучи ми като дума от някакъв земен език.
– Възможно е, но с друго значение.
– Какво значи на вашия език?
– Няколко неща. На първо място – търговци.
– Вие сте търговци?
– Да.
– С какво търгувате?
– Търгуваме себе си.
– Не разбирам.
Той нищо не каза, сякаш се обгърна с мълчание и потъна в него. Знаеше, че няма да ѝ отговори. Тя въз-дъхна.
– Понякога изглеждаш толкова човекоподобен. Ако не те гледах, щях да допусна, че си мъж.
– Ти вече го допусна. Семейството ми ме даде на човешки лекар, за да се науча на това. Тя дойде при нас, когато беше твърде стара, за да има собствени деца, но можеше да ни обучава.
– Каза, че е била на края на дните си.
– Умря накрая. Беше на сто и тринайсет години и беше прекарала сред нас петдесет години. Беше като четвърти родител за мен, братята и сестрите ми. Беше мъчително да я гледаш как остарява и умира. Вие, хората, притежавате невероятен потенциал, но умирате, без да сте използвали голяма част от него.
– Чувала съм хората да го казват – каза тя с тъжен поглед. – Не можеха ли оолоите да ѝ помогнат да живее по-дълго – тоест ако е искала да живее по-дълго от сто и тринайсет години.
– Те ѝ помогнаха. Дадоха ѝ още четирийсет години живот, които тя иначе нямаше да има, и когато не можеха вече да ѝ помагат с лечение, сложиха край на болките ѝ. Ако беше по-млада, когато я открихме, можехме да ѝ дадем много повече от това.
Следвайки тази мисъл, Лилит стигна до очевидното заключение.
– Аз съм на двайсет и шест – каза тя.
– По-стара си – каза той. – Когато те държим будна, остаряваш. Това прави общо около две години.
Тя нямаше чувството, че е с две години по-стара – че изведнъж е станала на двайсет и осем само защото той ѝ го беше казал. Две години в изолация. Какво можеха да ѝ дадат в замяна на това? Тя се втренчи в него.
Пипалата му сякаш образуваха втора кожа – тъмни петна по лицето и врата му, тъмно гладко образувание на главата му.
– Освен ако не се случи някаква злополука – каза той, – очакваме да живееш много по-дълго от сто и тринайсет години. И през по-голямата част от живота ти ще останеш биологично млада. Твоите деца ще живеят още по-дълго.
Той изглеждаше забележително човекоподобен в този момент. Само пипалата ли му придаваха този вид на морски плужек? Цветът му не беше се променил. Фактът, че нямаше очи, нос или уши, все още я смущаваше, но не толкова много.
– Ждая, стой така – каза му тя. – Ще се опитам да се приближа до теб и да те погледна... ако мога.
Пипалата се развижиха странно, все едно плуваха във вода, и после се върнаха в първоначалното си състояние.
– Ела – каза той.
Тя се приближи до него колебливо. И от няколко крачки разстояние пипалата изглеждаха като гладка втора кожа.
– Ще имаш ли нещо против, ако... – тя спря и започна отново. – Искам да кажа... мога ли да те докосна?