– Лилит, излез навън – каза Ждая.
Тя направи крачка назад, далече от чуждоземната шир. Стаята, в която беше изолирана толкова дълго, изведнъж ѝ се стори безопасна и уютна.
– Обратно в клетката, а, Лилит? – попита тихо Ждая.
Тя го погледна през дупката и веднага разбра, че той се опитва да я провокира, да я накара да превъзмогне страха си. Нямаше да го направи, ако той не беше толкова прав. Оттегляше се в клетката си като животно от зоологическата градина, което е било затворено толкова дълго в клетката, че тя се бе превърнала в негов дом.
Тя се насили да пристъпи към отвора и със стиснати зъби прекрачи напред.
Застана до него отвън и си пое дъх с треперещи устни. Обърна глава назад и погледна стаята, после се обърна рязко, устоявайки на порива да избяга обратно. Той взе ръката ѝ и я поведе.
Когато погледна пак назад, видя, че дупката се зат-варя и че това, от което беше излязла, представлява огромно дърво. Стаята ѝ заемаше съвсем малка част от вътрешността му. Дървото, изглежда, беше израснало от обикновена, светлокафява песъклива почва. По-дол-ните му клони бяха натежали от плодове. Останалата част изглеждаше съвсем обичайно с изключение на размера. Ширината на стъблото му беше по-голяма от основата на някои офис сгради, които си спомняше. И сякаш докосваше небето с цвят на слонова кост. Колко ли високо беше? И каква част от него се използваше като сграда?
– Всичко ли вътре в тази стая беше живо? – попита тя.
– Всичко, с изключение на водопроводната инсталация – каза Ждая. – Даже и храната, която яде, беше произведена от дървото. Това бяха плодове от един от клоните му, които растат отвън. Беше създадено така, че да отговаря на хранителните ти нужди.
– И да има вкус на памук и паста – измърмори тя. – Надявам се, че никога вече няма да ми се наложи да ям това.
– Няма. Но това те поддържаше здрава. Диетата, на която беше подложена, позволи на тялото ти да не образува ракови клетки, докато генетичната ти предпоставеност към това бъде коригирана.
– Значи, сте я коригирали все пак?
– Да. В клетките ти бяха вкарани коригиращи гени, те ги приеха и започнаха да ги репликират. Сега не би развила рак по случайност.
„Това – помисли си тя – беше странно твърдение“, но го остави да отмине за момент.
– Кога ще ме изпратите обратно на Земята? – попита тя.
– Ти не би оцеляла там сега, особено сама.
– Още не сте върнали нито един от нас?
– Твоята група ще е първата.
– О – не ѝ беше минавало през ум, че тя и другите ще са опитни зайчета, опитвайки се да оцелеят на Земята, която би трябвало да е много променена. – Как е там сега?
– Диво. Гори, планини, пустини, равнини, големи океани. Богат свят, който на повечето места е изчистен от радиацията. Най-разнообразният животински свят е в океаните, но има и известен брой малки животни, които оцеляват на сушата: буболечки, червеи, амфибии, влечуги, малко бозайници. Няма съмнение, че твоите хора могат да живеят там.
– Кога?
– Няма да избързваме. Ти имаш дълъг живот пред себе си, Лилит. И много работа тук.
– Ти спомена за това веднъж. Каква работа?
– Ще живееш със семейството ми за известно време, ще живееш като една от нас, доколкото можеш. Ще те научим на работата, която трябва да вършиш.
– Но каква е тази работа?
– Ще пробудиш малка група от хора, всичките английскоговорещи, и ще им помогнеш да се научат да се разбират с нас. Ще развиеш у тях същите умения за оцеляване, които дадохме на теб. Всеки един от тези хора е от така наречените цивилизовани общества. Сега те ще трябва да се научат да живят в гори, да строят подслони, да отглеждат храната си без помощта на машини или помощ отвън.
– Ще ни забраните машините? – несигурно попита тя.
– Разбира се, че не. Но няма и да ви ги дадем. Ще ви дадем ръчни инструменти, обикновени сечива и храна, докато започнете да произвеждате нещата, от които се нуждаете, и да отглеждате насаждения. Вече сме ви въоръжили срещу смъртоносните микроорганизми. Но извън това вие трябва да се предпазвате сами – да избягвате отровни растения и животни и да създавате сами нещата, от които се нуждаете.